Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

Пръсти докосват страниците.

Обръщат ме.

Продължавам нататък.

Неизменно.

Всичко е голямо.

Страниците и думите са моят свят, разпрострял се пред твоите очи, за да го докоснат ръцете ти. Смътно виждам как лицето ти се навежда и се вглежда в мен, и аз също те гледам. Виждаш ли очите ми?

И все пак продължавам нататък, преминавам през един сън, който ме превежда през тези страници.

Пристигам там, където се виждам как излизам в задния двор на вледеняващия студ. Виждам града и небето и усещам студа. Заставам до себе си.

Джинси.

Боси крака.

Гола трепереща гръд.

Момчешки ръце.

Те се протягат.

Духва вятър, листовете хартия политат, ние стоим, а те се стелят около нас. Вой отчаяно се препъва в слуха ми и аз го поемам.

Вкопчвам се в това отчаяние, защото…

… имам нужда от него.

Искам го.

Усмихвам се.

Кучета лаят в далечината, но все по-близо.

Чувам до мен своя вой.

Това е хубав сън.

Вой. Силен.

Страстен.

Последните листове хартия все още не са кацнали на земята.

Жив съм.

Никога не съм бил толкова жив.

Поглеждам надолу.

Думите са моят живот.

Воят не спира.

Стоя сред разпръснатите страници край глезените ми, а в ушите ми ехти онзи вой.

Кучето, на което залагаме, повече прилича на плъх.

— Да, ама как тича само! — казва Руб.

Над бархетната му риза и разкривените обувки вечно сияе широка усмивка. Той плюе, после се усмихва. Пак плюе и се усмихва. Много е свястно моето братле. Рубен Улф. Това е поредната зима на нашето недоволство.

Стоим в подножието на откритите прашни трибуни.

Минава някакво момиче.

„Господи“, мисля си.

— Господи — казва Руб.

Това е разликата между нас, докато я гледаме с копнеж, задъхани, живи. Такива момичета не се виждат често на кучешките гонки. Онези, с които сме свикнали, са или сиви мишки, палещи цигара от цигара, или тъпчещи се със сладко кобили, или пък наливащи се с бира повлекани. Тази обаче е рядко срещан тип. Бих заложил на нея, ако излезе на пистата. Страхотна е.

Чак ми прилошава, когато гледам крака, които не мога да пипна, и устни, които няма да ми се усмихнат. Или хълбоци, които няма да се докоснат до мен. Или сърца, които не бият за мен.

Бъркам в джоба си и вадя десетачка. Това би трябвало да ме разсее. Обичам да се заглеждам по момичетата, но всеки път това ми причинява болка. Очите ми започват да сълзят от разстоянието. И не ми остава друго, освен да кажа:

— Какво, ще ги заложим ли, Руб?

Това и правя в този сив ден над тънещия в поквара роден град.

— Руб! — повиквам го отново.

Мълчание.

— Руб!

Вятър. Търкаляща се тенекиена кутия. Някакъв мъж пуши и кашля наблизо.

— Руб, ще залагаме ли, или не?

Плясвам го.

С опакото на ръката си.

Той ме поглежда и отново се усмихва.

— Добре де — казва.

Започваме да се оглеждаме за някой, който да заложи вместо нас. Някой, за когото няма възрастово ограничение. Тук това е лесна работа. Все се намира по някой разгащен чичка с преливащи над панталоните паласки да ни направи залога. Понякога иска част от печалбата, ако спечелим. Само че никога не успява да ни намери — не че бихме му отказали, няма лошо човек да зарадва с нещо такъв изпаднал пияница, от онези, на които се молиш да не заприличаш един ден. Малка част от печалбата би му дошла добре. Номерът е да спечелим. А това още не се е случвало.

— Хайде! — Руб става и докато вървим, още виждам в далечината краката на момичето.

„Господи“, мисля си.

— Господи — казва Руб.

На гишето се сблъскваме с малък проблем. Ченгета.

„Какво правят тук, по дяволите?“, питам се.

— Какво правят тук, по дяволите? — казва Руб.

Работата е там, че даже не мразя ченгетата. Честно казано, дори ми е малко жал за тях. За тези шапки. И тази каубойска сбруя на кръста. За необходимостта да изглеждат строги и в същото време дружелюбни и достъпни. Винаги да си пускат мустаци (най-вече мъжете, но понякога и жените), та да им придават авторитет. Да правят всичките тези лицеви опори, коремни преси и набирания в полицейската академия, преди да получат официално разрешение отново да ядат понички. Да казват на хората, че някой от семейството им току-що е бил размазан в катастрофа… Списъкът става прекалено дълъг, така че по-добре да спра дотук.