Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

Обаче беше смешно и тъкмо това го спаси — парите се намериха.

Тъкмо това го спаси, защото разказах цялата случка на Руб и той извади деветдесетте долара отгоре, дето му трябваха на Грег, макар и да заплаши да го убие, ако не му ги върне дяволски бързо. Намерихме решение — аз да ги върна на Руб от парите, които ще спечеля с татко за следващия месец, и всички останаха доволни. Грег щеше да ми ги върне всичките по-нататък.

По лицето на Грег си пролича, че се освободи от напрежението. След като се сдоби с кинтите, той доби по-малко изтормозен вид.

В съседната стая Сара лежеше на леглото си, напълно разбита.

Подминахме я на излизане и навън с Руб и Грег изпълнихме някой и друг удар срещу нарисуваната на оградата врата.

Редувахме се като вратари. Идеята беше моя (главно заради съня, който бях сънувал предната нощ) и само се надявах да не ми разкървавят носа. Макар че Ребека Конлън я нямаше на двора, нали? Та си мислех, че не съм под заплаха.

Разбира се, съседското куче се разлая, а папагалите избесняха.

Врявата се усили още повече, когато Руб звънна на приятелите си. Разговорът звучеше така:

— Ало.

— Ало, Саймън? Рубен се обажда.

— Рубен, как си?

— Добре съм. Ще идваш ли насам?

— Че защо не? Устройва ме.

— Вземи Кашкавала и Джеф.

— Добре.

— Чао.

— Чао.

Когато те пристигнаха, играта у нас вече вървеше с пълна пара.

Забивахме топката в оградата отново и отново и се възползвахме максимално от времето, преди мама и татко да се приберат. Да бяхте чули само! Тряс! Тряс! Топката я правеше на пух и прах и от двете страни и трясъците ехтяха навсякъде, а след тях — и виковете и ругатните.

В моя отбор бяха Джеф и Грег и ние даже биехме, въпреки че бяхме по-дребни и по-слаби от отбора на Руб, заради страстта, която влагахме.

Резултатът беше четири на два, когато съседското куче замлъкна.

— Спрете, спрете! — провикнах се аз, щом забелязах това. — Чувате ли?

— Какво?

— Кучето.

— Вярно, бе! Спря да лае.

Покатерих се на оградата и надникнах, и що да видя там!

Кучето се беше гътнало.

— Леле боже, то май е умряло — казах и погледнах назад към всички останали.

— Какво?!

— Да бе, казвам ви! Елате да видите!

Руб се изкатери до мен и не му оставаше друго, освен да се съгласи.

— Дяволите да го вземат, като че е прав! — изхили се той на другите. — Май го докарахме до инфаркт, горкото.

— Сигурен ли си?

— Или инсулт.

— О, не! — възкликнах. — Какво сторихме?

— Каква порода е?

На Руб му писна.

— Де да знам, бе! — кресна той на Кашкавала.

— Померанско — отвърнах вместо него.

— Що за куче, по дяволите, е померанското?

— Ами знаете ли… — заобяснява Кашкавала на останалите. — От ония пухкавите, дето мязат на гризачи… Сигурно е лаяло, лаяло, пък не е издържало.

Дори и папагалите в клетката гледаха навъсено кучето.

— Трябва да предприемем нещо — казах на Руб.

— Като например? Изкуствено дишане уста в уста?

— Виж го, тресе се.

— Просто красота!

Прескочих оградата, свалих си фланелената риза и увих кучето. Дойде и Руб, а останалите ни гледаха през оградата как галим пухкавото плъхообразно куче и се питаха дали наистина ще умре.

След петнайсетина минути съседът се прибра — петдесетгодишен човечец с уста, по-мръсна отколкото на всички нас взети заедно. Право да си кажа, демонстрира голяма сдържаност — изтърча навън, нарече ни такива-онакива, подбра померанчето — което, между другото, се казваше Мифи — и го закара на ветеринар.

— Дали ще оживее? — питахме се у нас.

— Нямам си и представа, приятел.

Един по един всички си тръгнаха. Грег — последен.

— Човече… — поклати глава той на излизане. — Бях забравил какво е тука.

— Доброто старо време, а?

— Да — кимна той. — Хаос.

— Абсолютен.

Наистина беше като едно време, но знаех, че няма какво да си въобразявам, че ще продължи. И двамата знаехме, че следващият път той ще дойде само за да ми върне парите — част от тях или всичките. Просто така стояха нещата.

Вечерта ни сполетя нещо, което си знаех, че ще ни сполети. Съседът.

Той дойде и каза на мама и татко, че не могат да ни контролират с Руб, и тъй като от нас двамата само на Руб му бяха останали пари, той плати сметката на мъжа при ветеринаря.

Мифи померанчето, между другото, си беше добре. Било само лек инфаркт. Горкото плъхче.

Всичко това обаче за майка ми се оказа последната капка.

Тя ни сложи да седнем на кухненската маса и почна да обикаля около нас, да крещи и да ни се кара така, че чак не беше за вярване. Дори натика дървената лъжица под носовете ни, въпреки че не ни беше удряла с нея, откакто бях на десет. Казвам ви, изглеждаше готова да я навие тая лъжица около главите ни.