Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

Вътре Руб се ядоса.

— Виждаш ли сега? — каза той. — Това разваля нещата.

— Нямаше как да не стане. — И щом го казах, забелязах вън на предната веранда фигурата на Стив. Беше ни обърнал гръб.

— Да, но защо днес?

— Защо не?

От дивана погледнах една стара снимка със Стив, Сара, Руб и мен като съвсем малки, застанали в разкривен строй пред обектива на някакъв фотограф. Стив се усмихваше, Сара също. Всички се усмихвахме. Странно ми беше да я гледам тази снимка, защото тя постоянно си стоеше там, а аз чак сега я забелязвах. Усмивката на Стив. Тя беше топла — за нас. Усмивката на Сара — тя бе прекрасна. Двамата с Руб изглеждахме чисти. И четиримата бяхме млади и безстрашни и усмивките ни така грееха, че дори и там, на дивана, се усмихнах с усещането за някаква загуба.

„Къде ли отиде това?“ — запитах се наум. Дори не си спомнях, че са ни правили такава снимка. Истинска ли беше?

В този момент Сара седеше на прага на задния вход и плачеше, а ние с Руб се бяхме проснали на дивана, безсилни да й помогнем. Стив като че не го беше грижа за никого от нас.

„Къде е отишло онова?“ — помислих си пак. Как онази картина е могла да се превърне в тази?

Дали годините ни бяха победили?

Дали ни бяха похабили?

Дали не бяха отминали като големи бели облаци, разпръснали се толкова бавно, че да не сме го забелязали.

Вечерта стана още по-тежко — когато Сара излезе и не се прибра с часове.

На излизане каза: „Отивам да се поразходя“, и после мина много време, а нея я нямаше и нямаше. Отначало ние, останалите, не се вълнувахме, но като мина единайсет, всички се разтревожихме. Дори Стив изглеждаше засегнат.

— Хайде — подкани ни баща ни. — Излизаме да я търсим.

Никой не възрази.

С Руб се качихме заедно с татко в пикапа, а мама и Стив останаха у дома — ако Сара се прибере, докато нас ни няма. Проверихме по кръчмите и по къщите на всичките й приятели. Дори и у Брус. Нямаше я там. Нямаше я никъде.

В полунощ, когато се прибрахме, още я нямаше и на нас ни оставаше само да седим и да чакаме.

Всеки от нас чакаше различно.

Мама седеше мълчалива и не поглеждаше никого.

Татко вареше кафе след кафе и го изливаше в гърлото си, все едно светът щеше утре да се свърши.

Стив ту слагаше, ту махаше загряващата превръзка от глезена си и упорито го държеше вдигнат нависоко.

Руб си мънкаше едва доловимо нещо и го повтори поне петстотин пъти: „Ще го убия това копеле. Ще го убия това копеле. Ще го убия тоя Брус Патерсън. Ще го убия тоя… Ще го, ще го…“

Колкото до мен, аз поскърцвах със зъби, наведен напред, забил брадичка в масата.

Само Руб си легна.

Останалите будувахме.

— Никакъв знак? — попита мама, когато се събуди в един.

— Никакъв — поклати глава татко и доста скоро всичките заспахме под светлината на ослепително белия кухненски глобус.

По-късно засънувах сън.

И той бе прекъснат.

— Кам?

— Кам?

Някой ме разтърсваше.

Подскочих.

— Сара?

— Не, аз съм.

Беше Руб.

— А, ти ли си, да му се не види!

— Да — ухили се той. — Още ли я няма?

— Няма я. Освен да е влязла, да ни е подминала и да си е легнала.

— Не, няма я вътре.

И точно тогава забелязахме още нещо — сега и Стив го нямаше.

Проверих в мазето.

— Тц — погледнах Руб и този път излязохме само двамата на верандата и после на улицата. Къде, по дяволите, се беше дянал той?

— Чакай. — Руб се обърна и се загледа надолу по улицата. — Ето го.

Видяхме брат ни да седи облегнат на един телеграфен стълб и изтичахме при него. Спряхме се.

— Какво става? — попита Руб.

Стив вдигна очи — никога не го бях виждал толкова уплашен, нито пък толкова изнервен. Изглеждаше един такъв върлинест, но при все това — истински мъж. Винаги бе изглеждал като мъж. Винаги… но не и такъв. Уязвим.

Патериците му бяха две изсъхнали дървени ръце и лежаха до него.

Бавно и разнежено брат ни промълви:

— Сигурно… — Той замълча и после пак заговори: — … само съм искал да я намеря.

Не казахме нищо, но мисля, че докато помагахме на Стив да се изправи и да се прибере вкъщи, той сигурно бе прозрял какъв живот водим ние — Руб, Сара и аз. Беше прозрял какво е да паднеш и да не знаеш дали ще можеш да се изправиш, и това го беше уплашило. Уплашило го беше, защото ние се изправяхме. Неизменно. Винаги.

Отведохме го у дома.

Ние…

Оттам насетне всички отново зачакахме в кухнята, но само двамата с Руб бяхме будни. По някое време той ми прошепна нещо. Същото както преди:

— Ей, Кам, ще го пипнем ние тоя тип Патерсън! — Заяви го съвсем уверено. — Ще ни падне в ръцете.