Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

Бях сам.

Нямаше как да го отрека.

Сигурен бях.

Вижте, никога не съм бил от ония, дето имат маса приятели и са свързани с тях. Освен Грег Фиени никога не съм имал приятели — стоях си самичък. Мразех го, но и се гордеех с това. На Камерън Улф не му трябваше никой. Той нямаше нужда да е сред глутница. Не всички бродим в глутница. Не, той имаше нужда единствено от инстинктите си. Имаше нужда само от себе си и можеше да оцелее в боксови мачове в задния двор, в обирджийски мисии и всякакви други бъдещи излагации. Тогава защо ли се чувствах толкова странно сега?

Да бъдем честни.

Трябваше да е заради момичето.

Трябваше.

Не.

Заради всичко беше.

Такъв беше животът ми.

Усложняваше се.

Животът ми… Докато вървях по забързаната улица, виждах небе над мен. Виждах сгради и калпави апартаменти, мръсно магазинче за пури, още една бръснарница, електрически жици, боклук в канавките. Един клошар ми поиска пари, но нямах у себе си. Градът ме заобикаляше отвсякъде, вдишваше и издишваше като дробовете на пушач.

Щом усетих, че всички приятни чувства в мен са се изпарили, почти мигом спрях. Може би бяха изтекли от мен и са били дадени на клошаря. Може би са се разтворили някъде в корема ми, без изобщо да забележа. Сега ми беше останало само това необяснимо безпокойство. Каква гледка. Какво чувство. Беше ужасно — някакво хърбаво хлапе стои само. Така си беше в крайна сметка. Сам — и не се чувствах подготвен да се справя с това. Съвсем внезапно. Да, съвсем внезапно почувствах, че няма да се справя със своята самота.

Така ли щеше да е винаги?

Винаги ли щях да живея с тези съмнения в себе си и в цивилизацията около мен? Винаги ли щях да се чувствам безпомощен до болка и дори и най-мощният вик, изтръгнал се от гърлото ми, в действителност щеше да е най-обикновен хленч? Стъпките ми винаги ли щяха да секват така внезапно и да затъват в тротоара?

Винаги ли щеше да е така с мен?

Винаги ли?

Винаги?

Това беше ужасно, но аз си изтръгнах краката от тротоара и продължих да вървя.

„Недей да мислиш — казах си. — Нека в мислите ти няма нищо.“ Ала дори и нищото беше нещо. То беше мисъл. Беше мисъл, а разхлабените задръстени черва на града все така препълваха канавките.

Струваше ми се, че не съм способен да го превъзмогна, но въпреки това продължавах да вървя и да се мъча да изровя нова идея, която отново да оправи нещата.

„Не бива да се тормозиш така“ — посъветвах се сам малко по-късно, когато стигнах до Централна гара. Помотах се малко около павилиона за вестници, попрелиствах „Ролинг стоун“ и разни други списания. Губех си времето, разбира се, но въпреки това не престанах. Ако имах у себе си пари, щях да хвана влак до кея, колкото да зърна моста, водата и лодките там. Там можеше да се навърта и някой мим или някой друг клетник, на когото да не мога да дам пари, защото нямам у себе си. Но пък ако имах за влака, може би щяха да ми се намерят и за някой скромен уличен артист. Може би щях дори да се кача на ферибота за пристанището. Може би. Може би …

Думата „може би“ започваше да ме дразни, защото единственото стабилно нещо беше, че това „може би“ щях вечно да го влача със себе си.

Може би момичето таеше в душата си някакво чувство към мен.

Може би Сара и Брус щяха да се сдобрят.

Може би Стив щеше да се върне бързо на работа и на терена, както искаше. Може би един ден нямаше да ме гледа отвисоко.

Може би моят старец щеше един ден да се гордее с мен — може би, когато приключим с поръчката на семейство Конлън.

Може би на майка ми нямаше да й се налага да се върти вечер около печката и да готви гъби и наденици, след като цял ден се е бъхтила.

Може би аз бих могъл да сготвя.

Може би Руб някоя нощ щеше да ми довери какво става в главата му. Или пък може би щеше да си пусне брада до петите и да стане нещо като мъдрец.

Може би по някое време щях да си намеря двама-трима добри приятели.

Може би всичко това утре нямаше да го има.

А може би не.

„Може би трябва просто да се поразходя надолу до Кръглия кей“ — помислих си, но после се отказах, защото измежду всичките тия „може би“ едно нещо беше сигурно и то беше, че ако закъснея, мама и татко щяха да ме накажат.

След като петдесетина пъти чух онзи тип да повтаря по високоговорителя „Влакът на седемнайсети коловоз заминава за Макартър“ или закъдето там заминаваше, се прибрах у дома и огледах всичките си съмнения наопаки. Виждали ли сте го това? Като например, заминавате на почивка и на връщане всичко е същото, обаче изглежда малко по-различно, отколкото на отиване. Защото го виждате отзад напред.