Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

Коленича.

Пълзя.

Търся дупки и после се промъквам през тях и най-накрая достигам целта си. Излизам пред тълпата, оформила голям плътен кръг.

— Давай! — крясва типът до мен. — Удряй здраво!

Аз обаче все още оглеждам навалицата. Не гледам боя. Още не.

Сред гъмжилото има всякакви хора. Хилави. Дебели. Черни. Бели. Жълти. Всички те гледат и крещят към центъра на ринга.

Човекът до мен постоянно ми реве в ухото и крясъците му се забиват през черепа в мозъка ми като свредел. Гласът му ме блъска чак в белите дробове — толкова силно вика. Нищо не го спира, дори и онези отзад, които го обстрелват с думи, за да млъкне. Ама без полза.

Опитвам се сам да го възпра, като го питам нещо, подвиквайки тълпата:

— За кого го правиш?

Той спира да вдига шум незабавно.

Втренчва се.

В боя. После и в мен.

Минават още няколко секунди и казва:

— Аз залагам на аутсайдера… Длъжен съм. — Сетне се позасмива съчувствено. — Длъжен съм да заложа на аутсайдера.

Точно тогава поглеждам за първи път към боя.

— Ей…

Тук има нещо странно.

— Ей — питам пак типа, защото сред грамадния, шумен и трептящ кръг стои само един боец. Момче. Той раздава крошета като бесен, шава насам-натам, блокира удари и замахва с ръце срещу нищото. — Ей, как така се бие само сам човек? — Питам пак оня до мен.

Този път той не ме и поглежда, не. Не откъсва очи от момчето в кръга, което се бие така самоотвержено, че никой не може да отлепи очи от него.

Онзи проговаря.

И ми дава отговор:

— Той се бие със света.

И сега гледам как аутсайдерът в средата на кръга продължава да се бие, става, пада и пак изправя бедра, вдига се на крака и продължава да се бие. Не спира да се бие, колкото и тежко да се блъска в земята. Става. Някакви хора викат за него. Други се смеят и му се подиграват.

В мен избликва чувство.

Гледам.

Очите ми се подуват и парят.

— Той може ли да победи?

Задавам въпроса и сега вече и аз не мога да отлепя очи от момчето в кръга.

В неделя Руб пак го попиляха на футболния терен. Отборът на Стив без него падна и аз се помотах по улиците. Този ден не ми се прибираше. Понякога просто не ти се прибира, нали разбирате. Време беше за равносметка.

Отначало позволих на печалните събития от предния ден да хвърлят сянка върху пътя ми. Минах зад „Лумсдън Овал“ и навлязох навътре в града, но улиците така гъмжат от смахнати, че като си стигнах вкъщи, направо се зарадвах, че съм успял да се прибера.

Бях обут с джинси и кларкове, сутринта се бях изкъпал и даже си бях измил косата! Докато вървях, още я усещах как стърчи неконтролируемо, сякаш напира да ме изложи. При все това ми беше приятно, че съм чист.

„Може би дъртият е прав — казах си. — За всичките му натяквания, че сме мръсни и не сме за пред хората… Като че е приятно да си чист.“

Обичайните заведения се отдръпваха от мен, когато минавах покрай тях. Млечни барове. Закусвални за риба и чипс. Подминах и една бръснарница, където един плешивец подрязваше къдрите на някакъв тип с такава ярост, че чак ме стресна. Все такива неща виждам — някакъв тормоз над човешко същество, който като нищо ще ме накара да се спъна или да се спра от мрачна изненада. Или няма да ме свърта от неудобство. През този ден си спомням, че видяното ме подтикна да се помъча да си обуздая косата, обаче тя веднага щръкна пак.

В края на краищата денят и разходката изобщо не ми дадоха победата и обновлението, които търсех.

Продължих да вървя.

Правили ли сте го това?

Само си вървиш.

Само си вървиш и нямаш представа накъде отиваш?

Усещането не беше приятно, но и неприятно не беше. Чувствах се едновременно затворен в клетка и свободен, сякаш единствено от мен зависеше да се почувствам страхотно или да се вкисна. Както обикновено колите профучаваха около мен и засилваха чувството, че с нищо не съм свързан. Нищо не беше неподвижно. Всичко беше в движение, превръщаше се в нещо. Точно като мен.

Откога таях в себе си чувства към момиче?

Откога ме беше грижа за сестра ми и какво се случва в живота й?

Откога въобще се интересувах какво се върти из главата на Руб?

Откога слушах Стив Преуспелия и не ми беше все едно дали ме гледа отвисоко, или не?

Откога се шляех насам-натам безцелно? Бродех, едва ли не дебнех из улиците?

И тогава ми просветна.

Бях сам.