Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

— Е, и какво?

Банята беше потънала в пара.

— Та, какво да правим?

Душът спря.

Руб си показа главата иззад завесата.

— Я ми подай оная хавлия.

Подадох му я.

Той се избърса и изплува от парата с думите:

— Тоя сън, дето ми го разказваш, си е за притеснение, синко.

Нямаше представа за какво притеснение ставаше въпрос. Нали аз го бях сънувал. Нали аз бях повярвал, че е истина, докато се случваше в мен. Аз бях тоя, дето…

Престани!

Край!

Не…

Бях се събудил в мрака след нашия триумф, плувнал в пот, разяждаща очите ми, а на устните ми беше залепнал безмълвен вик.

Сега, в банята, му предложих:

— Трябва да върнем знака на мястото му.

Руб отначало имаше по-други идеи.

Той дойде при мен и рече:

— Можем да се обадим на пътната полиция и да им кажем, че знакът трябва да се подмени.

— Тия докато се размърдат… Ще го подменят чак след седмици.

Руб се позамисли и рече:

— Да, прав си. — В гласа му прозвуча тъга. — Състоянието на нашите пътища е позор за нацията.

— Какво да правим тогава? — попитах отново. Сега вече искрено се притеснявах за обществената безопасност по принцип, а освен това си спомних и за репортаж, който бях гледал по новините някъде преди година и там на едни пичове от Америка им лепнаха към двайсет години за кражба на знак „стоп“, защото тя причинила смъртоносна катастрофа. Проверете го, ако не ми вярвате, действителен случай е.

— Какво да правим? — попитах пак.

Отговорът на Руб се състоеше в това да отложи отговора.

Той излезе от банята, облече се, а после седна на леглото ми и обхвана главата си с ръце.

— Какво друго ни остава? — попита той почти умолително. — Май трябва да го върнем.

— Сериозно?

Диваци, наистина.

Уплашени диваци.

— Да. — Беше нещастен. — Да, ще го върнем. — Като че ли на самия Руб му бяха свили нещо? Откъде идваше тая нужда да краде разни неща? Нима беше само за да пробва какво е да престъпваш правилата и да ти е гот, че си бил лош? А може и да беше заради това, че Руб се смяташе за издънка и си го доказваше сам с тия свои напъни да краде. Може би искаше да е като героите от американските филми, дето ги гледаме по телевизията. Честно казано, представа си нямах какво става в главата му, и това си беше.

Преди да тръгнем за училище, той извади знака и му отправи последен поглед, изпълнен с обожание.

Същата вечер — беше петък — към единайсет го върнахме обратно и никой не ни спипа, слава богу. Щеше да бъде голяма ирония да ни сбарат, че крадем знак, докато всъщност го връщаме.

— Ето на — рече той, като се прибрахме. — Ето ни пак тук, с празни ръце. Както обикновено.

— Мм. — Точно в този момент не можех да изрека и дума.

Едно нещо винаги ще помня от тази нощ — когато се прибрахме, Стив седеше отпред на верандата, на студа. Патериците му все така бяха подпрени до него, защото глезенът му си беше все така изкълчен. Седеше там на стария ни диван с керамична чаша, кацнала на парапета.

Когато се вмъкнахме вкъщи, правейки се, че не го виждаме, чух гласа му.

Върнах се.

И го попитах:

— Ти какво каза току-що? — попитах съвсем нормално, сякаш действително се интересувах какво е казал.

Той повтори.

Беше следното:

— Не мога да повярвам, че сме братя!

И поклати глава.

И додаде:

— Вие сте пълни смотаняци!

Право да си кажа, онова, заради което ме заръфа отвътре, беше равнодушието, с което го изрече. Каза го, все едно бяхме толкова по-долу от него, че хич не го беше грижа. А после, имайки предвид какво бяхме сторили току-що, почти разбрах гледната му точка. Как можеше Стивън Улф да е от една кръв с Руб и мен, пък и със Сара, ако ставаше на въпрос?

Все пак се поспрях за миг, преди да продължа и чух как пронизителен звук разцепва главата ми отвътре. Пищеше като ранена.

В стаята ни попитах Руб къде на стената смяташе да окачи знака. Може би зададох въпроса, за да забравя какво ми каза Стив.

— Тука?

— Не…

— Тука?

— Не.

— Тука?

Дълго време не получих отговор и тази нощ оставихме лампата да свети, докато в главата на Руб се въртяха разни мисли за разни неща, дето никога нямаше да ги узная. Той само лежеше на леглото и потъркваше брадата си, сякаш едничка тя му беше останала.

След като се наместих в собственото си легло, аз се замислих напрегнато за следващия ден, когато щяхме да работим у семейство Конлън. Ребека Конлън. Струваше ми се, че този ден няма да дойде никога — но утре отново отивах там. След като веднъж вече бях забравил за Руб и Стив, почувствах, че е прекрасно да си жив, да си с чиста съвест и да чакаш едно момиче, което заслужава да се молиш за него.