Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

Може би не знаехме кои сме, но знаехме какви сме и затова на Руб разни вандалски постъпки като кражбата на пътни знаци му изглеждаха съвсем логични. Несъмнено не му допадаше да си мисли, че накрая можем да се озовем в полицейска килия.

Разбира се, бяхме наясно, че няма как да успеем.

Проблемът беше само в това, че успяхме.

Измъкнахме се от вкъщи през задния вход към дванайсет без петнайсет, нахлупили качулките си ниско над лицата, и краката ни понесоха напред. Вървяхме спокойно и дори бабаитски надолу по нашата улица с ръце в джобовете и усещане за величие, натъпкано в чорапите. Парата от носовете и устите ни дращеше въздуха, раздирайки го, ние се промъквахме през него и аз се чувствах като оня тип, Юлий Цезар, тръгнал да завладява поредната империя — а ние само щяхме да свием един въшлив сивкаво-розов триъгълник, който би трябвало да бъде червено-бял.

Пресичане на път с предимство.

— Ще им отнемем предимството — изхили се Руб, щом пристигнахме при знака. Покатери се на раменете ми, подхлъзна се и пак се покатери.

— Така — заговори той отново, след като успя да запази равновесие. — Гаечен ключ.

— Ъ?

— Гаечен ключ бе, идиот! — От студа шепотът му беше станал дрезгав и излизаше като гъст дим.

— А, да, да, забравих.

Подадох му гаечния или френския ключ — както щете му викайте — и брат ми се зае да отвинти знака „пресичане на път с предимство“ на кръстовището на улиците „Маршал“ и „Карлайл“.

— Леле, как е заяло това нещо! — изтъкна Руб. — Болтът е толкова ръждясал, че всякакви гадости полепват по гайката. Гледай само да не ме изтървеш!

— Почвам да се уморявам — споменах.

— Прескочи го! Прага на болката! Прага на болката, синко. Всички величия са прескачали прага на болката.

— Какви величия? Великите крадци на пътни знаци?

— Не! — отсече той. — Атлетите бе, тъпанар.

А после дойде триумфът.

— Готово — обяви Руб. — Взех го. — Той скочи от раменете ми със знака в ръце точно когато в един от порутените апартаменти на ъгъла светна.

Една жена излезе на балкона си и възкликна:

— Абе, няма ли да пораснете най-после!

— Давай! — Руб ме дръпна за пуловера. — Хайде, хайде, хайде!

Хукнахме със смях, а Руб беше вдигнал знака над главата си и ликуваше: „Иха-а-а!“

Дори докато се промъквахме вкъщи, адреналинът все още се затаяваше в кръвта ми и след това изведнъж експлодираше. Щом се върнахме в стаята си, той бавно се уталожи. Тъй като угасихме лампата почти веднага, Руб набута знака под леглото си и подметна на майтап:

— Само да си изпял за това на мама или на татко, ще пробвам да ти набутам тоя знак в гърлото!

Посмях се малко и не след дълго заспах, а в ушите ми продължаваха да звучат нежните възклицания на жените към среднощните натрапници. Преди да дойде сънят, се замислих и за Ребека Конлън и си припомних онези мигове, когато слизахме надолу по улицата и после отмъкнахме знака, в които си въобразявах, че тя ме гледа. Не бях сигурен дали ще й хареса какво правя, или ще реши, че съм пълен идиот. Това за пълния идиот беше по-вероятно.

— Е, добре — прошепнах на себе си под одеялото. — Е, добре… — И започнах да се моля за нея и за всички останали, за които се молех напоследък. Нощем, скоро след като сънят ме обори, дойде и съновидението — беше лошо. Кошмар. Истински.

И без това скоро ще го видите…

На следващата сутрин Руб извади знака, за да му се порадва отново на спокойствие в стаята. Аз тъкмо излизах от душа.

— Не е ли прекрасен? — попита ме той.

— Да… — Но като че гласът ми не прозвуча много въодушевено.

— Какво ти става?

— Нищо… — Заради кошмара беше.

— Добре. — Той прибра знака и надзърна в коридора. — А-а… — После ме погледна. — Пак си оставил отворена вратата на банята. Това нарочно ли го правиш, та да изстине, преди да съм влязъл да се къпя?

— Забравих.

— Вземи се стегни.

Той излезе, но аз го последвах с мократа си и стърчаща на всички страни коса.

— Къде, по дяволите, тръгна така?

— Трябва да ти кажа нещо.

— Добре — каза и затръшна вратата пред мен. Чух как душът потече, вратата се отключи, завесата се дръпна и после се разнесе вик:

— Влизай!

Влязох и приседнах на затворения капак на тоалетната чиния.

— Е? — подвикна ми той. — Какво има?

Започнах да му разказвам за кошмара, който ми се присъни, и в горещата баня като че от мен се излъчваше още по-силна топлина. Описвах му подробно съня си минута-две.

И когато приключих, Руб рече само: