Маркъс Зюсак - Аутсайдерът

На вратата казах:

— Може да спестя и да си купя уредба като тая на Стив. А може и по-хубава.

Татко кимна.

— Идеята хич не е лоша. — Колкото и суров да беше понякога, като че ли му допадаше това дето никога нищо не исках от него. Виждаше, че всичко искам да си заработя сам.

И аз си го заработвах.

Нищо не исках безплатно.

У нас и без това нищо не даваха безплатно.

Руб се обади:

— На тебе защо ти е уредба бе, хлапе. За да се кълчиш нескопосно из стаята ни ли?

Татко само се спря, огледа се назад към него и го перна по ухото.

— Момчето поне иска да се труди, а за тебе такова нещо не мога да кажа! — заяви той, обърна се и додаде: — Елате сега да вечеряте.

Качихме се горе с баща ми и трябваше да изкарам Сара от стаята й за вечеря. Тя беше вътре с гаджето си и се натискаха, подпрени на гардероба.

Това е сцена от филм, в който са ми метнали примка на шията и чакам да ме обесят. Яхнал съм кон. Въжето е вързано на дебел клон. Баща ми, също възседнал кон в далечината, чака с пушка.

Знам, че от доста време са обявили награда за главата ми и двамата с баща ми сме съставили план, според който той ме предава и взема парите, а после прострелва въжето, докато ме бесят. Аз някак си ще се измъкна и сетне ще продължим с тоя номер в градове из цялата провинция.

Седя си там с това въже на шията, изтупан като първия каубой. Шерифът или съдията, или който там се пада, ми чете смъртната присъда, а всичките селяци, дето дъвчат тютюн, подвикват одобрително, защото знаят, че ще умра.

— Имаш ли последни думи? — питат, но отначало само се разсмивам.

А после казвам през смях:

— Желая ви късмет! — и после додавам ехидно: — Бог да ви поживи!

Изстрелът трябва да гръмне всеки момент.

Не гръмва.

Нервирам се.

Разтрепервам се.

Оглеждам се и го виждам.

Шляпват коня да препусне и аз, хоп, увисвам и се задушавам до смърт.

Ръцете ми са вързани отпред и посягам с тях да махна въжето от врата си. Не става. Задъхвам се ужасно и повтарям:

— Айде де! Айде де!

Най-сетне.

Изстрелът гръмва.

Нищо!

— Още се задушавам! — изсъсквам, но баща ми вече препуска към тълпата. Стреля пак, този път въжето се къса и аз падам.

Падам на земята.

Всмуквам.

Въздух.

Прелест!

Навсякъде край мен хвърчат куршуми.

Посягам да хвана баща ми за ръката и той ме вдига на коня си в движение.

Панорамен кадър.

Нова сцена.

Всичко сега е спокойно, татко държи към десетина стотарки в ръка и ми подава едната.

— Една!

— Точно така!

— Знаеш ли — разсъждавам, — убеден съм, че заслужавам повече. В края на краищата на примката увисва моят врат!

Татко се усмихва и захвърля пурата, която дъвче.

Казва:

— Да, ама аз съм тоя, дето стреля, че да паднеш.

Сред ширналата се край мен пустиня усещам колко много ме боли гърбът от всичките тези падания.

Татко си е отишъл и аз, останал самичък, целувам банкнотата и казвам:

— Проклет да си, приятелю!

Тръгвам нанякъде в очакване на следващия път и се надявам да доживея дотогава.

Тогава бях забравил, че са там.

Бях забравил, че са там чак до другия ден, докато лежах в леглото, тормозен от нетърпими болки в гърба от канавките, които бях копал предния ден. Не знам защо си спомних за тях, просто ми хрумна. Снимките. Снимките.

Бяха скрити под леглото ми.

— Снимките! — рекох си и без да мисля, станах от леглото в тъмната, но бавно просветляваща стая и извадих снимките. Снимки на куп жени, които бях изнамерил от един каталог за бански костюми, пристигнал по пощата миналата Коледа. Бях го запазил.

Пак си легнах и заразглеждах снимките на всичките тези жени с извити гърбове, усмивки, коси, устни, бедра, крака и всичко останало.

Виждах на тях стоматологичната сестра — не в действителност, разбира се. Само си я представях там. Щеше да се впише.

— Боже всемогъщи! — възкликнах, щом видях една от жените. Загледах се и както си лежах в леглото, ме досрамя, защото… Не знам, просто изглеждаше много мръснишко да зяпаш жени рано-рано сутрин, докато всички у дома още спят. При това в коледен каталог! Коледата беше преди половин година. Но въпреки всичко продължавах да зяпам и да прелиствам изданието. В другия край на стаята Руб още хъркаше, та се късаше.

Странното е, че от зяпането на онези жени би трябвало на едно хлапе като мен да му стане гот, обаче аз само се ядосвах. Ядосвах се, че съм такъв слабак и зяпам като някой извратен дегенерат жени, които можеха да ме схрускат за закуска. Замислих се също — но само за миг — как ли ще се чувства момиче на моята възраст, докато разглежда тия работи. Сигурно щяха да я ядосат още повече и от мен, защото докато аз само исках да докосна тези жени, момичето трябваше да бъде като тях. Към това трябваше да се стреми. Сигурно поражда голямо напрежение.