Маркъс Зюсак: Когато кучетата плачат

— Всичко е наред, Кам — прошепна и бавно разкопча и свали джинсите ми, а заедно с тях обувките и чорапите. Всичко лежеше на пода на безредна купчина. Октавия ме придърпа до нея.

— Всичко е наред — прошепна отново.

— Как можеш…

— Шшшшт…

Гласът й беше гальовен и успокояващ, но аз трябваше да довърша онова, което бях започнал да казвам.

— Как можеш да го правиш с мен, след като онзи те е ударил и те е наранил? Как можеш да стоиш гола пред мен и да търпиш да те докосвам?

Октавия спря.

— Ти си ти — каза накрая.

Целуна ме и ме прегърна. Притисна се в мен и прокара устни по тялото ми. Стаята се завъртя и се люшна както никога дотогава.

Излизаме сред открито поле и небето се превръща в тавана на Сикстинската капела.

Стоим под него.

Съвършенство.

Питам се какво ли би било да го докосна.

Какво ли е чувството да докоснеш нещо толкова съвършено, колкото човешките ръце могат изобщо да създадат?

Дали е вдъхновяващо?

Или е потискащо да съзнаваш, че никога няма да създадеш нещо подобно?

Стоим там и мракът се завръща.

После за един кратък миг небето се превръща в Октавия Аш и мен.

За една човешка секунда.

И изчезва.

Това ме кара да си помисля, че бих искал да я обичам съвършено.

Да й дам всичко от себе си.

Или поне онова, което човешко същество като мен може да даде.

Понякога ми се иска тази книга да беше приключила с последните думи на предишната глава, но зимата още не беше свършила.

Следващия вторник вечерта отидохме с Руб у Стив и после на игрището. Сега вече всички стреляхме към вратата и макар да пропусках повечето пъти, това нямаше значение. Стив беше прилежен както винаги и се готвеше за финалите.

Преди да тръгнем, отново се обадиха на Руб по телефона. Това не се беше случвало от известно време и той говореше рязко и с досада.

— Да, ти каза същото и миналия път, приятел, но не дойде. Напразно ми хабиш времето и парите на майка си. — Той замълча за секунда. — Добре, но бъди любезен този път да се появиш, става ли? Добре. Хубаво.

Влязох в кухнята в момента, в който затваряше.

— Пак ли? — попитах.

— Пак.

Тази вечер си говорихме в тъмното. Не го бяхме правили от известно време и ми беше приятно. Неусетно стигнахме до темата за пачаврата Джулия и Телефониста.

— Петък в осем — каза Руб. — Ако дойде.

— Ще дойде.

— Откъде знаеш?

— Не знам, просто имам чувството, че те разиграва, за да те изнерви, но рано или късно ще те спипа. Може би в петък.

Спомних си онова момиче, Джулия. Нямах й доверие. Не биваше да оставям Руб сам. Онзи със сигурност щеше да доведе и други.

— Мисля, че този път ще се случи.

— Ще видим.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Ако ти искаш.

— Искам.

С това приключихме темата.

На следващата вечер и двамата дълго блъскахме крушата в мазето и донякъде свикнах с мисълта, че този път ще се случи.

Когато дойде петъкът, кокалчетата на Руб бяха като от бетон, моите също бяха загрубели от ударите. Тръгнахме от нас по същото време, към осем без четвърт.

Стигнахме старото депо по-рано.

Зачакахме.

Сърцето ми блъскаше болезнено в ребрата.

И отново никой не се появи.

В осем и петнайсет реших, че ще тръгвам.

Вече бях стигнал средата на улицата, когато осъзнах, че чувам само своите стъпки. Руб чакаше и не мисля, че щеше да си тръгне, докато онзи не дойдеше.

— Няма ли да тръгваш? — попитах.

— Този път не — поклати глава той.

Направих крачка към него.

— Искаш ли да остана?

Той отново поклати глава и ми махна да вървя.

— Не се притеснявай, Кам. Достатъчно вися тук.

Признавам си, никак не съжалявах, че си тръгвам. Изпитвах известно чувство за вина, но бях приключил с това. На края на улицата, точно преди да свия, за последен път се обърнах да погледна брат си. Той се беше облегнал на оградата и продължаваше да чака. Единият му крак беше вдигнат и опрян в мрежата. Виждах дори излизащата от устата му пара. Понечих да му махна, но се отказах и продължах по пътя си.

У дома Сара ме попита къде е Руб. Казах й, че е решил да поостане малко навън. В това нямаше нищо необичайно, така че никой не попита нищо повече.

Опитах се да остана буден и да го дочакам.

Книгата, която четях, беше интересна, но въпреки това задрямах на дивана. Когато тръгнаха да си лягат, останалите ме събудиха и ми казаха да си вървя в стаята. Аз обаче се опитах отново да чета. Колкото и да бях уморен, исках да видя как Руб отваря вратата.