Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Не можах да се сдържа и се засмях.

С оня същия сешоар, предполагам.

Представих си как Кийт стои над горкия помияр със сешоара, включен на най-високата степен, а жена му вика от кухнята:

— Изсуши ли го вече, миличък? Можем ли да го тикнем в огъня?

— Не, скъпа, още не съм! Ще ми трябват още десетина минутки. Не мога да изсуша проклетата опашка!

Мифи имаше една от най-рунтавите опашки в историята на света, повярвайте ми.

По-късно в хола Руб все още обсъждаше случилото се. Вече можеше да се смее и се чудехме кога ли ще бъде погребението. Беше ясно, че щом ще има кремация, трябва да има и погребение.

На другия ден разбрахме, че ще има малка церемония в събота в четири, след като кремират кучето в петък.

Естествено, като един вид гледачи на Мифи и ние бяхме поканени на погребението. Но с това не се свърши. Кийт беше решил да разпръсне пепелта на Мифи в задния двор на имота си. И ме попита дали искам ние да го направим.

— Така де — каза. — Вие прекарвахте най-много време с него.

— Сериозно ли? — попитах.

— Да ти кажа честно… — запъна се той. — Жената не беше във възторг от идеята, ама аз настоях. Казах й: „Не, тия момчета го заслужават, Норма, и край!“ — Кийт се засмя. — За жена ми вие сте двете мръсни копеленца на съседите.

Дърта кучка, помислих си.

— Дърта кучка — каза Руб, но за щастие Кийт не го чу.

Да си призная, сряда вечер беше някак празна без Мифи. Октавия също не дойде, така че си седях в стаята и четох книга. Можех да гледам и телевизия, но ми беше писнало. Четенето беше по-трудно, защото трябва да се съсредоточиш, а не просто да си седиш. Книгата, която четях, беше страхотна — за някакъв тип, който скача посред нощ от потъващ кораб по време на буря и установява, че корабът няма намерение да потъва. Той е толкова засрамен от случилото се, че цял живот бяга от спомена и търси опасността, за да се изправи пред нея и да изпита себе си, да си докаже, че все пак не е чак такъв страхливец. Имах неприятното чувство, че всичко ще свърши трагично, и си мислех, че няма по-лошо от това да живееш с чувството на вина и срам.

Казвах си, че няма да допусна това да ми се случи на мен. Бях свикнал да гледам на себе си като на аутсайдер и неудачник, но тази зима това усещане беше започнало да отстъпва. Започвах да си стъпвам на краката и не го казвах само за да убедя себе си.

Този път си вярвах.

Казах го и на Октавия в събота следобед, а тя ме прегърна и ме целуна.

— Аз също — каза.

С татко и Руб свършихме работа към два часа и можехме да се приберем навреме за погребението. В четири Руб, Сара, Октавия и аз отидохме у съседите. През оградата, разбира се.

Кийт изнесе Мифи в дървено сандъче. Слънцето грееше, подухваше лек ветрец, а жената на Кийт ни поглеждаше с подигравателна усмивка.

Дърта кучка, помислих си отново. Както можете да се досетите, Руб го каза, но шепнешком, така че само аз го чух. Засмяхме се и ми се искаше да кажа: „Руб, дай да оставим препирните си настрана, заради Мифи“, но се отказах. Не мисля, че жената на Кийт щеше да погледне с добро око на подобно изказване в този момент.

Кийт държеше сандъчето.

Той произнесе напълно безсмислена реч колко чудесен бил Мифи. Колко верен. Колко красив.

— И колко жалък — отново прошепна Руб и трябваше да прехапя устни, за да не се засмея. Все пак изхихиках и жената на Кийт ме изгледа лошо.

Проклетият Руб! — помислих си.

А всъщност това беше най-нормалното нещо на света. Нямаше смисъл да стоим тук и да разправяме колко много сме обичали това куче и подобни глупости. Това само щеше да покаже колко малко сме го обичали. Ние изразявахме обичта си към него по-иначе.

1. Като го унижавахме.

2. Нарочно го дразнехме.

3. Обиждахме го с какви ли не думи.

4. Чудехме се дали да не го метнем през оградата.

5. Давахме му месо, за да видим дали може да го сдъвче.

6. Ръчкахме го, за да го накараме да лае.

7. На публично място се правехме, че не го познаваме.

8. Шегувахме се на погребението му.

9. Сравнявахме го с плъх, пор и какво ли още не, което прилича на гризач.

10. Знаехме, че го обичаме, без да го показваме.

Проблемът на това погребение беше, че Кийт не млъкваше, а жена му се мъчеше да реве. И когато всички бяхме отегчени до смърт и очаквахме едва ли не да запеем химн, Кийт зададе жизненоважния въпрос. Сега, като си помисля, съм сигурен, че му се иска никога да не го беше задавал.

— Някой иска ли да каже още нещо?

Тишина.

Всички мълчаха.

И тогава се обади Руб.