Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Казах й, че никой освен нея не знае за думите.

Беше ми хубаво.

Усещах я близка.

Тя беше по джинси, но си свали обувките и чорапите и седна с кръстосани крака на леглото ми. Гледах ходилата и глезените й. Харесвах глезените й, но когато вдигнех поглед нагоре, харесвах и изражението й, докато говореше, слушаше или мислеше. Тя се смееше на много неща. На ледената бира, на историите, които й разказвах за нас с Руб, как сме ходили на кучешките надбягвания по-скоро за забавление и само от време на време сме залагали, колкото да не е без хич.

Приятно ми беше да си говорим.

Може би изглежда достатъчно очевидно, за да го казвам, но това ми помогна да я опозная. Начинът, по който говореше за нещата, по който се замисляше и после ги изричаше. Мисля, че когато някой ни казва нещо, което обикновено пази за себе си, ние се чувстваме привилегировани — не защото знаем нещо, което никой друг не знае, а защото се усещаме избрани. Усещаме, че този човек иска животът му да се пресече с нашия. Мисля, че това е най-хубавото.

Бях напът да попитам за семейството й, но не можех. Кой знае защо чувствах, че тя сама трябва да заговори на тази тема.

Тя дойде и на другия ден и тъй като с татко и Руб не бяхме обядвали с обичайните риба и картофи, реших, че сега е моментът да го направим. Двамата с нея отидохме до магазина и купихме всичко. Госпожа Улф ни беше благодарна, че й спестихме претоплянето на манджите, и всички ядохме в кухнята направо от пликовете.

Моето семейство не е богато.

И много други неща не е.

Но забелязах, докато се хранехме и Руб ми се подигра, задето изпуснах парче риба, а татко го плесна по врата, че Октавия ни гледа с блясък в погледа.

Личеше си, че й харесва у нас.

Харесваше й да си говори със Сара, с майка ми и дори с баща ми, който я осветли колко е трудно да се инсталира, поправи и смени тоалетна чиния. Във всичко това имаше някаква грубоватост, но беше истинско. От изпуснатата риба до обидите и солта, полепнала по устните.

По едно време, докато Сара разправяше за някаква своя колежка, която имала най-убийствения дъх на света, Октавия ме погледна и се усмихна.

Тук нещата бяха наред.

Не идеални, но наред.

Спомних си го на другия ден, на обичайното място на пристанището, докато Октавия свиреше, а аз седях отстрани, слушах и си записвах някои свои мисли.

Когато тя свърши, отидох и й помогнах да събере парите. Октавия вдигна глава, притворила едното си око срещу слънцето, и каза:

— Аз те заведох на някои места, Кам. Места, където исках да отида. — Тя сложи парите в една платнена чанта. — Защо сега ти не ме заведеш някъде, където искаш да отидеш?

Проблемът беше, че аз никъде не ходех.

Поне не съзнателно.

Просто обикалях из улиците на града. Скитах, гледах хората и сградите, вдишвах миризмите и звуците на това място.

Душата на града, помислих си, но казах:

— Аз не ходя никъде.

Тя ме погледна с поглед, който казваше: „Не на мен тия“, и ми беше ясно, че няма да се измъкна току-така. Вече ме познаваше достатъчно добре. Затова казах:

— Обикновено се шляя по улиците. Нищо особено, просто…

— Хубаво звучи. — Беше станала и ме чакаше. От нея лъхаха нежност и спокойствие. — Покажи ми всички места, където ходиш.

Без да бързаме, започнахме обиколката.

Взехме влака до Централна гара и тръгнахме по улиците на града. Показах й бръснарницата и й разказах за стария бръснар и жена му. Тя си спомни какво бях написал за собствения си гроб и попита:

— Това оттук ли идва?

Кимнах.

Следваше автобусната спирка, където онази двойка ме обиждаше и после нямах пари да си платя билета. Октавия много се смя. Каза, че това било напълно в мой стил.

— Знам — казах и също се посмях на себе си.

Продължихме да вървим и несъзнателно се озовахме в Глийб, близо до къщата, пред която стоях и чаках онова момиче.

Беше ми хубаво да стоя тук с Октавия. Имах чувството, че постъпвам правилно. Трябваше и да го кажа правилно.

— Идвах тук три или четири пъти седмично — заговорих, но спрях насред изречението, защото внезапно осъзнах, че вече не мисля за това място с болка. Мислех за Октавия. — Знаеш ли какво? Тези дни, докато размишлявах, разбрах, че съм идвал тук не за да чакам онова момиче. Просто… Мисля, че съм чакал теб. — Поклатих глава и се загледах в земята, после вдигнах поглед. — Знаеш ли, мисля, че това беше най-хубавата вечер в живота ми.

Очите й гледаха вътре в мен.

— Да — кимна тя. — Знам.

Просто постояхме малко там, спомняйки си онази вечер, а аз си мислех, че съм копнеел не за Стефани, а за представата за нея. Тя беше видение, нищо повече. И най-хубавото в цялата работа беше, че Октавия е истинска.