Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

— Чао! Ще се видим.

А на Стив казах:

— Може да дойда утре или във вторник и да идем на игрището.

— Добре — кимна той и всеки си тръгна по пътя.

Вече си бях тръгнал, когато Стив ме повика за последен път:

— Ей, Кам! Кам!

Той тръгна към мен и спря на десетина метра. Разстояние, от което можехме да говорим.

— Не очаквах да дойдеш, поне не толкова бързо.

Разкопчах якето си.

— Ти си набил четирима един по един. А аз простих на брат си, че ме е нарекъл безнадежден случай. Не виждам особена разлика.

— Аз щях да те намразя — призна той.

Само поклатих глава.

— Няма значение, Стив. Доскоро.

Този път слязох от влака на пристанището без притеснение. С цялото си същество се стремях към Октавия, исках да я видя и да чуя хармониката й и още от влака се взирах за тълпата, заобикаляща я, за да чуе и да поеме музиката й.

Когато я видях, ускорих крачка, но не се смесих с множеството, а го заобиколих, застанах отстрани и се заслушах. Плачът на хармониката й ме докосна.

— Слабо представление — заяви тя, когато свърши и ме намери. Беше клекнала и ме прегръщаше откъм гърба. — Само четиридесет и осем и шейсет. Е, не е и чак толкова зле. Хайде, Кам, да си вървим.

Понечих да тръгна към моста, но тя не тръгна с мен. Не и този път.

— Иска ли ти се да се изкачиш нависоко? — попита.

— Нависоко ли?

— Да.

Тя се усмихна някак странно, сякаш се надсмиваше над самата себе си, но разбрах защо едва когато се върнахме в центъра на града, при кулата. Вътре понечих да платя, но тя ме спря.

— Идеята беше моя — каза и напъха парите в джоба ми. — Аз те доведох и пак аз ще те кача горе. Освен това ти плати киното снощи.

Асансьорът ни отведе до последния етаж заедно с някакви американци, които приличаха на професионални голфъри, и семейство, излязло да прекара неделята навън. Едно от децата постоянно ме настъпваше.

— Малко копеленце! — искаше ми се да изругая. И сигурно щях да го направя, ако бях с Руб, но не и с Октавия. Само я погледнах многозначително и тя ми кимна в отговор сякаш искаше да каже: „Точно!“

Горе, на върха, обиколихме целия етаж и аз търсех с поглед нашата къща, представях си какво става вътре и се надявах, дори се молех всичко да е наред. В това се включваха и всички онези хора долу, докъдето поглед стига. Когато се моля на Господ, който и да е той, аз винаги слагам ръка на сърцето си. Сега също стоях с ръка на сърцето, без да си давам сметка за това.

Особено това момиче, Господи. Моля те всичко с нея да е наред. Нали, Господи?

В този миг Октавия забеляза свития ми на гърдите юмрук. Отговор от Господ нямаше, но имаше въпрос от момичето.

— Какво правиш? — Очите й се взираха с любопитство в мен. — Камерън?

— Просто се моля, така да се каже — отвърнах, без да откъсвам поглед от проснатия под нас град.

— За какво?

— За теб. — Замълчах, после продължих почти със смях: — Не съм бил на църква кажи-речи от седем години…

Останахме горе повече от час и Октавия ми каза още някои неща за себе си.

Много малко приятели.

Дълги часове, прекарани във влаковете.

Разказа ми как веднъж й откраднали хармониката в училище и после я намерила в тоалетната.

Тя просто ми казваше коя е и може би защо обича да идва на място като това.

— Идвам доста често тук — каза тя. — Харесва ми. Обичам високото. — Дори стъпи на застланото с килим стъпало към прозореца и се облегна на стъклото. — Ще дойдеш ли?

Честно да си кажа, опитах се, но колкото и да ми се искаше да се подпра на това стъкло, не можех. Имах чувството, че ще изпадна през него.

И останах на мястото си.

Само за няколко секунди.

Тя слезе и разбрах, че съм сбъркал.

— Исках да го направя — казах.

— Няма нищо, Кам.

Знаех, че има нещо, което трябва да я попитам, и я попитах. Дори си обещах, че това е последният път, когато й задавам такъв въпрос, макар никак да не бях сигурен в това.

— Октавия, водила ли си Руб тук?

Тя бавно кимна.

— Само че той се облегна на стъклото — отговорих на собствения си въпрос. — Нали?

Тя отново кимна.

— Да.

Не знам защо, но това ми се стори важно. И беше важно. Усещах като провал това, че по-големият ми брат се беше облегнал на стъклото, а аз не можах. По някакъв начин се чувствах непълноценен. Половината от онова, което беше той.

Само защото той се беше облегнал, а аз не.

Само защото на него му беше стигнала смелостта, а на мен не.

Само защото…

— Това няма никакво значение — прочете мислите ми тя. — Не и за мен. Той се опря на стъклото, но с него никога не съм се чувствала така, както с теб. Преди теб се чувствах истински жива само когато свирех на хармониката. А сега… — Тя търсеше думите не за да ми обясни, а за да го каже истински. — С теб имам чувството, че съм извън собствените си предели. Не искам Руб. Не искам никой друг. Искам теб.