Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

— Разбира се.

Целунах ръката й и си тръгнах.

Когато се прибрах, за свое изумление заварих Стив да ме чака на верандата.

— Чудех се колко още ще седя тук — изръмжа той при вида ми. — Чакам те от един час.

Приближих се.

— Защо? Какво е станало?

— Хайде! — Той се изправи. — Да идем у нас.

— Само ще вляза да…

— Вече им казах.

Колата му беше паркирана малко по-нататък на улицата. Качихме се и до квартирата му почти не обелихме дума. Включих радиото, но не си спомням какво пееха.

— За какво е цялата работа? — попитах.

Погледнах го, но погледът на Стив беше прикован в пътя. Не бях сигурен дори дали е чул въпроса ми. Най-сетне ме погледна за миг, но не каза нищо. Чакаше.

Когато слязохме от колата, каза:

— Искам да те запозная с някого. — И затръшна вратата. — Всъщност искам да я запозная с теб.

Качихме се по стълбите и влязохме в апартамента. Беше празен.

— Явно е в банята — каза той.

Направи кафе и го сложи пред мен. То още образуваше малък водовъртеж и всмукваше отражението ми, притегляше ме в себе си.

За миг си помислих, че сега ще се впуснем в обичайния ритуал с въпроси и отговори за нашите вкъщи, но той очевидно беше решил да не го прави. Беше видял с очите си как са. А не беше в стила на Стив да говори, колкото да каже нещо.

Не бях ходил да го гледам на стадиона от известно време и го попитах как върви. Той тъкмо беше започнал да ми обяснява, когато Сал излезе от банята, все още с мокра коса.

— Здрасти — каза тя.

Кимнах и се усмихнах сковано.

Стив се изправи и ме погледна, после погледна нея. В този миг разбрах, че наистина й е казал за нас с Руб, точно както подозирах. Кой знае защо бях си го представял на пейката в Хърствил и сякаш чувах тихия глас на Стив, който се отричаше от братята си. Сега той пренаписваше историята или поне се опитваше да сложи всичко на мястото му.

— Стани — нареди брат ми.

Подчиних се.

— Сал — каза той. Тя ме погледна, погледнах я и аз, а Стив продължи: — Това е брат ми Камерън.

Стиснахме си ръцете.

Моята беше момчешка и груба.

Нейната беше гладка и чиста, ухаеща на парфюмиран сапун. Такъв, какъвто слагат в хотелските стаи, които никога няма да посетя.

Тя ме прие и вече бях Камерън, а не просто братът неудачник.

Малко по-късно, когато Стив ме връщаше вкъщи, разменихме няколко думи, но си говорехме за дреболии. Аз го прекъснах насред думата:

— Казал си на Сал за нас с Руб, че сме неудачници, нали? И че те е срам от нас?

Гласът ми беше спокоен и правех всичко по силите си да не прозвучи като обвинение.

— Не.

Вече бяхме спрели пред вкъщи, когато го каза.

— Не?

Ясно виждах срама в очите му и за пръв път си давах сметка, че го е спотайвал в себе си.

— Не — повтори той и ме погледна почти гневно сякаш ми се сърдеше за това, което ще каже. — Не ти и Руб. — На лицето му се четеше болка. — Само ти.

Господи.

Господи, мислех си, докато стоях с отворена уста. Сякаш беше изтръгнал сърцето ми и сега го държеше в ръце и се взираше в него сякаш можеше да го види.

То туптеше.

Падаше и се изправяше. Кървеше в ръцете му.

Не казах нищо за признанието, което току-що беше направил.

Просто разкопчах колана, взех сърцето си и побързах да се махна от тази кола.

Стив ме последва, но беше твърде късно. Чувах стъпките му зад себе си. Изкачих стъпалата на верандата и думите му се посипаха в краката му.

— Кам! — извика той. — Камерън!

Вече почти бях вътре, когато гласът му ме застигна.

— Съжалявам. Аз… Кам, не бях прав!

Влязох и затръшнах вратата, после се обърнах да погледна.

Фигурата му се очертаваше в прозореца. Притихнала и неподвижна, прикована от светлината.

— Сбърках.

Гласът му замря.

Една минута измина като в треска.

Събрах всичките си сили.

Бавно се приближих до вратата, отворих я и видях брат си от другата страна на мрежата.

— Не се притеснявай — казах. — Няма значение.

Още бях обиден, но както казах, това нямаше значение. Бяха ме наранявали и пак щяха да ме нараняват. Стив сигурно съжаляваше, задето е искал да покаже на Сал, че не съм такъв безнадежден случай, за какъвто ме е мислела. Беше постигнал обаче нещо съвсем друго — беше ми показал не само, че ме е мислел за неудачник, а и че съм бил единственият.

И в този миг нещо ме прободе като с нож.

Някакво чувство се надигна в мен и ме преряза.

Всичките ми мисли се разпиляха, остана само една и не искаше да си тръгне.

Думите и Октавия.

Това беше единствената фраза.