Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Тя трептеше и се блъскаше в мен.

Тя ме спаси.

Почти шепнешком казах на Стив:

— Не се притеснявай, брат ми. Няма нужда да казваш на Сал, че не съм неудачник. — Мрежата все така ни разделяше. — Няма нужда да ми го казваш и на мен. Знам какво съм. Знам какво виждам. Може би някой ден ще ти кажа малко повече за себе си, но засега ще се наложи да почакаме, да видим какво ще стане. Още съм много далеч от онова, което ще бъда и…

Усещах в себе си нещо, което винаги бях чувствал несъзнателно. Замълчах за миг и го погледнах в очите. Скочих в тях през вратата и го задържах.

— Чувал ли си някога куче да плаче, Стив? Да вие така силно, че е направо непоносимо? — Той кимна. — Сигурно вият, защото са толкова гладни, че ги боли. Това е, което чувствам аз всеки ден от живота си. Толкова съм гладен да бъда нещо, да бъда някой. Чуваш ли ме? И нищо няма да ме спре. Нито ти, нито който и да било. Гладен съм, Стив.

Понякога си мисля, че това са най-хубавите думи, които някога съм казвал.

— Гладен съм.

После затворих вратата. Не я затръшнах.

Човек не рита умряло куче.

Вече сме в самото сърце на града и кучето спира и се обръща. Поглежда ме и очите му са по-гладни от всякога.

Гладни и горди.

Гладни да задържат желанието.

Това ме трогва, кара сърцето ми да затупти по-силно, по-гордо, по-голямо.

То е избрало този миг да ми покаже кой съм.

Вятърът отново се усилва и в небето се надига буря.

Над мен бляскат светкавици и тътнат гръмотевици.

Тогава кучето започва да вие.

Това е зов, идещ някъде от дълбините му. Козината му е настръхнала, щръкнала яростно към небето. То вие от цялото си сърце, тласкано от непобедим инстинкт.

Воят му взема връх над виещата буря. Смесва се с воя на светкавиците и с виещия вятър.

С вдигната към бездънното небе глава то вие от глад и усещам как нещо се надига у мен.

Собственият ми глад.

Гордостта ми.

Усмихвам се.

Усмихвам се и го усещам в очите си, защото гладът е могъща сила.

Телефонът иззвъня. Сряда вечер. Малко след седем.

— Ало!

— Рубен Улф?

— Не, Камерън е.

— Виж какво — продължава гласът уж приятелски, но долавям скрита заплаха. — Ще го извикаш ли?

— Да, а кой го търси?

— Никой.

— Никой?

— Слушай, приятел, кажи на брат си да се обади, ако не искаш и тебе да те спукаме от бой.

Това ме свари неподготвен. Отдалечих слушалката, после я върнах до ухото си.

— Сега ще го извикам. Чакай малко.

Руб беше в нашата стая с пачаврата Джулия. Почуках и влязох.

— Руб, търсят те по телефона.

— Кой?

— Не каза.

— Иди питай.

— Да ти приличам на секретарка? Стани и се обади.

Той ме изгледа странно, стана и излезе, а аз останах насаме в стаята с пачаврата Джулия.

Джулия Пачаврата:

— Здрасти, Кам.

Аз:

— Здрасти, Джулия.

Джулия Пачаврата, с усмивка, примъквайки се по-близо до мен:

— Руб ми каза, че не ме обичаш особено.

Аз, отдръпвайки се:

— Руб може да ти каже каквото си иска.

Джулия Пачаврата, засегната от пълната ми липса на интерес:

— А вярно ли е?

Аз:

— Не знам, честно казано. Не е моя работа какво прави Руб… но знам, че онзи, който се обади, иска да го убие и мисля, че е заради теб.

Джулия Пачаврата, със смях:

— Руб е голямо момче. Може да се грижи за себе си.

Аз:

— Така е, но е и мой брат и не мога да го оставя да го пребият сам.

Джулия Пачаврата:

— Колко благородно от твоя страна.

В този момент влезе Руб.

— Не знам какви ми ги приказваш, Кам. На телефона няма никой.

Измъкнах го в коридора и зашепнах:

— Казвам ти, обади се някакъв тип и звучеше, все едно се кани да те убие. Затова, като звънне пак, стани и се обади.

Телефонът действително звънна пак и този път Руб изтича от стаята и вдигна. И пак му затвориха. При третото позвъняване той изръмжа в слушалката:

— Няма ли да си отвориш устата? Искаше Рубен Улф — ето ме. Казвай!

От другия край нямаше отговор. Тази вечер телефонът не звъня повече, но след като Джулия си тръгна, забелязах, че Руб е малко умислен. Беше притеснен, доколкото Рубен Улф изобщо можеше да бъде притеснен, защото вече и той не се съмняваше, че става нещо. В стаята се спогледахме и този поглед ми каза, че няма да се мине без сблъсък.

Той седна на леглото си.

— Лошото предчувствие не те излъга — каза. — За Джулия. Това наистина е онова, последното й гадже.