Маркъс Зюсак - Когато кучетата плачат

Сетих се да си поема дъх, но забравих какво се канех да кажа по-нататък.

Замълчах и се изправих, защото краката ми бяха изтръпнали от клечането. Бавно се приближих до Октавия Аш, която беше сплела пръсти върху насинените си крака.

— Аз…

Отново замълчах, спрях и коленичих пред нея. Усетих как кръвта отново се събира в краката ми.

— Какво? — попита тя. — Какво има?

За няколко мига се поколебах дали да го направя, но още преди да съм се отказал, бръкнах в джоба на протритите си джинси, извадих смачканите листчета и й ги подадох сякаш й поднасях душата си. На листчетата бяха написани думите.

— Мои са — казах и ги поставих в протегнатата й ръка. — Прочети ги. Те ще ти кажат кой съм.

Тя разгърна първото листче с думи, но прочете само началото и ми подаде листа.

— Ще ми го прочетеш ли ти, Камерън?

Мислите ми коленичиха.

Вятърът полъхваше между нас. Седнах до нея и започнах да чета думите, които съм написал в Глава 1 на тази книга.

— Нищо не се дава лесно на човек като мен. Не се оплаквам. Просто това е истината… — Чета бавно и искрено, точно както го чувствам, сякаш думите извират от мен. Накрая леко повишавам глас. — Знам, че съм намерил сърцето си в потънала в сенки алея, в задна уличка някъде насред това място. В дъното чака нещо. Две очи блестят. Преглъщам. Сърцето ми ме блъска. Продължавам да вървя, за да разбера какво е… Стъпка. Удар на сърцето. Стъпка…

Когато свърших, тишината още веднъж ни сграбчи и шумът от сгъването на хартията прозвуча като трясък. Вълнението беше стиснало лицето на Октавия.

Тя помълча и попита нежно:

— Никога ли не си докосвал момиче?

— Не.

— Аз ли съм първата?

— Да.

— Ще ми направиш ли една услуга? — Кимнах, без да откъсвам поглед от нея. — Ще хванеш ли ръката ми?

Цял треперещ, хванах ръката на Октавия, а тя се приближи и облегна глава на рамото ми. Преметна крака си върху моя и промуши ходилото си под глезена ми, вплете се в мен.

— Не съм мислил, че ще покажа думите си на някого — казах тихо.

— Красиви са — прошепна тя в ухото ми. — Накараха ме да се почувствам добре.

Не след дълго Октавия се премести пред мен, кръстоса крака и ме загледа. Накара ме да прочета всичко, което бях написал. Когато свърших, плъзна ръцете ми по корема си и после върху хълбоците.

— Можеш да се удавиш в мен, когато пожелаеш, Камерън — каза и отново докосна с устни моите, вля се в мен. Страниците още бяха в ръцете ми, притиснати към хълбоците й. Усещах я върху себе си, усещах как ме вдишва.

— Няма да мина по него — казвам на кучето.

То ме гледа сякаш иска да каже: „Напротив, ще минеш“.

— Гледай колко е разнебитен! — протестирам аз, но това не го вълнува. То стъпва на него и тръгва да преминава. Аз също стъпвам колебливо…

Мостът е дървен.

Счупен е и ръцете ме болят от вкопчването във въжетата.

Поглеждам надолу.

Към бездната.

Но стъпка по стъпка, понякога на четири крака, се доближавам до целта.

Този мост е като изречени думи. Искам го, но се боя от него. Господи, как копнея да се добера до отсрещния бряг — също както копнея за думите. Искам думите ми да строят мостове, достатъчно здрави, че да може да се мине по тях. Искам да се извисят над света, така че да се изправя на тях и да премина отсреща.

Понякога коленичиш, за да построиш мост.

Все отнякъде трябва да се започне.

Когато се прибрах онази неделя вечер, с Руб както обикновено изведохме Мифи на разходка. Стори ми се, че кучето не е във форма. Кашлицата му беше станала по-дълбока, сякаш идеше от дробовете.

Когато се прибрахме, попитах Кийт дали смята да го заведе на ветеринар.

— Не мисля, че е от космите — казах.

Отговорът на Кийт беше ясен и точен.

— Да, май ще се наложи. Не ми харесва.

— Меко казано.

— А е бил и преди така — казва той, по-скоро да убеди себе си. — Но не е било нещо сериозно.

— Кажи ни, като го видят.

— Да, приятел. Довиждане.

Замислих се за миг за кучето. Мифи. Колкото и да се оплаквахме от него, ако нещо му се случеше, щеше да ни липсва. Странно е как някои неща в живота те дразнят, а когато ги няма, ти липсват. Померанецът Мифи беше едно от тях.

По-късно, докато седяхме в хола с Руб, пропуснах много възможности да му кажа за нас с Октавия.

Сега, казвах си. Сега!

Но не му казах нищо, просто си седяхме.

На другата вечер отидох да видя Стив. Не бях ходил от доста време и беше започнал малко да ми липсва. Не знам какво точно се беше случило, но от известно време насам компанията му ми беше станала доста приятна, макар да не си казвахме много. Вярно, и двамата говорехме повече от обикновено, но пак не беше кой знае какво.