Маркъс Зюсак: Когато кучетата плачат

Момчето също беше русо. Нито високо, нито ниско. С черен панталон, обувки, черно яке и подигравателна усмивка.

Мъжът с куфарчето си погледна часовника. Жената запали нова цигара. Дърводелецът премести тежестта си върху другия си крак.

Нищо повече не беше казано, но когато автобусът дойде, всички се засилиха към него и аз останах последен.

— Извинете.

Когато се качих и се опитах да платя, шофьорът ми каза, че билетите току-що са се вдигнали и парите не ми стигат.

Слязох с жалка усмивка и застанах на спирката.

Автобусът беше полупразен. За капак.

Тръгнах и го изпроводих с поглед, докато се смаляваше нататък по улицата. В главата ми се тълпяха куп мисли. Например:

Колко ще закъснея за вечеря.

Ще ме пита ли някой къде съм бил.

Дали татко ще иска да работим с него в събота.

Дали момичето на име Стефани някога ще излезе и ще ме заговори (ако изобщо знаеше, че съм там).

Колко време ще му трябва на Руб да се отърве от Октавия.

Дали Стив си спомня разменените между нас погледи в понеделник вечер толкова често, колкото си го спомням аз.

Как я кара сестра ми Сара напоследък (не си бяхме говорили от доста време).

Дали госпожа Улф се чувстваше разочарована от мен, или знаеше, че съм се превърнал в такъв самотник.

И как се чувстваше бръснарят в апартамента си над салона.

Докато вървях, а после и тичах, осъзнах, че не се сърдя на двамата, които ме обидиха. Знаех, че трябва, но не бях обиден. Понякога си мисля, че трябва да съм малко повече вълк.

Вървим, но кучето още се държи на разстояние от мен. Без думи. Без въпроси.

Води ме извън града, в мрака, който отначало мирише на зло. Но когато се приближаваме, разбирам, че не е зло, а смърт.

Само кротка смърт, с цялото й търпение.

Спираме под черното като въглен небе и знам, че това е гробището на света. В него е всеки човек, живял някога и умрял, и всеки, който ще живее и ще умре. Всички сме тук. От първия до последния.

Кучето спира.

Главата му е наведена.

Винаги е наведена, почти опира в земята.

Гробовете са докъдето поглед стига — безкрайна смърт.

Вървим между тях, докато се натъкваме на друг човек, застанал до един от гробовете.

Тя не държи цветя, нито думи в ръцете си.

Просто човек, който си спомня.

Вижда ни, хвърля последен поглед към гроба и си тръгва.

Вървим.

С наведени глави, към мястото, където е стояла.

Там поглеждам името на надгробната плоча. Има думи, които не мога да разчета, и дати, които не се виждат.

Разчитам само името:

КАМЕРЪН УЛФ

Надявам се това да е вярно.

— Това куче е голям резил — каза Руб и аз си помислих, че някои неща не се променят. Само изчезват и отново се връщат.

След приключението на спирката се прибрах и когато се навечеряхме, изведохме Мифи, мъничето на съседа, на обичайната разходка. Както винаги, бяхме нахлупили качулките на главите си, та да не ни познае някой, защото според Руб Мифи ни излагал.

— Когато Кийт реши да си вземе друго куче — заяви той, — ще го накараме да си вземе ротвайлер. Или доберман. Или поне нещо, с което да можем да се покажем пред хората.

Спряхме на ъгъла.

Руб се наведе към Мифи и с престорено приятелски глас му заговори:

— Ти си едно грозно малко копеленце, нали, Мифи? Нали? Да-а, такъв си. И още как.

Кучето се облиза и започна щастливо да пъхти. Ако знаеше само как го обижда Руб! Пресякохме улицата.

Аз едва се тътрех.

Руб вървеше бавно и отпуснато.

Мифи припкаше и верижката му дрънчеше в такт с дишането му.

Докато го гледах, си дадох сметка, че има тяло на плъх и козина, която само може да бъде наречена поразителна. Сякаш се беше въртял в центрофуга на хиляда оборота. Проблемът беше, че въпреки всичко обичахме това куче. Дори късно вечерта, когато се прибрахме, му дадох недоядената пържола на Сара. За съжаление тя беше прекалено жилава за жалките зъбки на Мифи и той едва не се задави.

— По дяволите, Кам! — засмя се Руб. — Какво се опитваш да му направиш на горкото копеленце? Не виждаш ли, че се дави?

— Мислех, че ще му хареса.

— Как не! Погледни го — посочи той. — Виж го!

— Какво да направя?

Руб имаше идея.

— Можеш да я извадиш от устата му, да я подъвчеш малко и да му я дадеш.

— Какво? — облещих се аз. — Искаш да лапна това нещо?

— Точно така.

— Направи го ти тогава.

— Няма да стане.