Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Продължаваме да го гледаме.

Той се размърдва неспокойно и поглежда към Одри. Ние също.

- Хубаво! - заема отбранителна позиция тя. - От всички нас като че е най-вероятно аз да измисля нещо толкова нелепо...

- Не е нелепо - казвам и се хващам, че едва ли не защитавам картата, сякаш е част от мен.

- Мога ли да продължа? - пита тя.

Кимвам.

- Добре. Та тръгнах да ви казвам, че не съм аз. Обаче имам теория как и защо картата се е озовала в пощата ти.

Всички я чакаме да си събере мислите.

Тя продължава:

- Всичко идва от банковия обир. Някой е прочел във вестника и

си е помислил: „Може пък това да е човекът. Ед Кенеди. Тъкмо от такова момче има нужда градът ни. “

- Одри се усмихва, но в същия миг отново става сериозна. - На всеки от тези адреси ще се случи нещо, Ед, и ти трябва да се намесиш.

Замислям се за секунда и казвам:

- Това май не е много хубаво, а?

- Защо?

- Защо ли? Ами ако тези хора тръгнат да се трепят и аз трябва да ги разтървавам? Тук такова нещо няма да се случи за пръв път, нали така?

- Въпрос на късмет.

Сещам се за първата къща.

„Едгар Стрийт“ 45.

Не мога да си представя да се случи нещо хубаво в дупка като тази.

До края на вечерта упорито се опитвам да прогоня мисълта за картата, а Марв печели три поредни игри. И както обикновено не пропуска да ни натрие носа.

Честно да си кажа, мразя, когато Марв печели. Той е много злорадо копеле. Пафка си пурата и злорадства.

Също като Ричи и той живее с техните. Работи с баща си като дърводелец. Ако трябва да сме честни, работи здраво, макар да не харчи и цент от онова, което изкарва. Дори и тези пури - краде ги от своя старец. Марв цепи косъма на две. Направо е царят на цициите.

Има гъста руса коса, която стърчи на фъндъци, ходи за по-удобно със стари панталони от костюм и постоянно подрънква с ключовете в джоба си. Винаги изглежда така, сякаш тайно се надсмива на нещо. Израснали сме заедно и това е единствената причина да сме близки. Той има още куп други приятели по няколко причини.

Първата е, че през зимата играе футбол и се познава с много хора оттам. Втората и главна причина е, че се държи като идиот. Забелязали ли сте, че идиотите имат много приятели? Това е просто наблюдение.

Нищо от казаното дотук обаче не ми помага. Колкото и да си го изкарвам на Марв, проблемът с асото каро си остава.

И няма как да го избегна, дори и да искам.

Тихичко и подмолно ми напомня за себе си.

Накрая стигам до решение.

Казвам си: „Трябва да започнеш скоро, Ед. „Едгар Стрийт“ 45.

Полунощ.“

Сряда е, късно вечерта.

Луната е надвиснала над мен, докато седя с Портиер на верандата.

Идва Одри и аз й казвам, че започвам утре вечер. Лъжа. Гледам я и си представям как влизаме вътре и се любим на дивана.

Потапяме се един в друг.

Притежаваме се.

Създаваме се един друг.

Но нищо не се случва.

Седим си и пийваме евтиния газиран боклук, който минава за шампанско, а аз галя с крак Портиер.

Обичам дългите крака на Одри. За миг

впервам поглед в тях.

Тя гледа луната, която лека-полека се изкачва по небето. Сега тя вече не е надвиснала, а е високо горе и грее.

Аз пак държа картата в ръка. Чета я и се готвя.

Нищо не се знае, мисля си. Някой ден може да се намерят избрани хора, които да кажат: „Да, на деветнайсет Дилън е бил почти звезда. Салвадор Дали е бил на път да стане гений, а Жана д ’Арк е изгорена на кладата заради това, че е била най-важната жена в историята. А Ед Кенеди на деветнайсет е намерил в пощата си първата карта. “

Докато ми минават такива мисли, поглеждам Одри, нажежената до бяло луна и Портиер и си казвам да спра да се самозалъгвам.

Следващата изненада е една хубава призовка. Трябва да отида В градския съд и да разкажа версията си за случилото се в банката. Доста по-рано, отколкото съм очаквал.

Делото е определено за два и половина следобед. Ще поискам почивка по време на смяната си и ще отида в съда.

В уреченото време се явявам, облечен в униформата си, и чакам пред залата. Когато влизам, за да дам показания, първият, който се изпречва пред погледа ми, е онзи с пищова. Без маска е дори още по-грозен. Единствената разлика е, че сега изглежда по-ядосан. Предполагам, че седмицата, прекарана в килията, му се отразява по този начин. Вече го няма жалкото безпомощно изражение.

Облечен е в костюм.

Евтин костюм. Няма как да е другояче.

Щом ме вижда, отмествам очи, защото онзи се опитва да ме убие с поглед. Позакъснял си, мисля си, но само защото той е долу под мен, а аз съм на сигурно място високо на свидетелската скамейка.