Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Съдията ме посреща радушно.

- Виждам, че сте се облекли за случая, господин Кенеди.

Поглеждам надолу да се уверя.

- Благодаря.

- Това беше ирония.

- Знам.

- Не се прави на умен.

- Няма, сър.

Вече ми е ясно, че съдията с удоволствие би ме изправил и мен пред съда.

Адвокатите ми задават въпроси и аз отговарям най-чистосърдечно.

- Значи това е човекът, който ограби банката? - ме питат.

- Да.

- Сигурен ли сте?

- Абсолютно.

- Кажете, господин Кенеди, откъде сте толкова сигурен?

- Ще го позная тоя грозен копелдак и с вързани очи. Освен това е същият, на когото надянаха белезниците тогава.

Адвокатът ме измерва с презрителен поглед и обяснява:

- Съжалявам, господин Кенеди, но се налага да ви зададем тези въпроси, за да спазим процедурата.

- Ясно - съгласявам се.

Тук се намесва и съдията.

- Колкото до грозния копелдак... Ще ви помоля, господин Кенеди, да се въздържате от подобни квалификации. Вие самият не сте идеалът за красота, между нас казано.

- Много благодаря.

- Моля - усмихва се той. - А сега отговорете на въпросите.

- Да, Ваша чест,

- Благодаря.

Когато приключваме, минавам покрай онзи с пистолета и чувам:

- Ей, Кенеди!

Не му обръщай внимание, казвам си, но не се получава.

Спирам и го поглеждам. Адвокатът му изсъсква да си затваря устата, но той не слуша, а изрича тихо:

- Мъртъв си! Само почакай... - Нещо ме бодва под лъжичката. - Запомни какво ти казвам. Спомняй си го всеки път когато се погледнеш в огледалото. - Той почти се усмихва. - Мъртъв си.

Придавам си хладнокръвен вид.

- Добре - кимам и продължавам.

Господи, моля се, дай му дълъг живот.

Вратата на залата се затваря зад мен и се озовавам във фоайето, окъпано в слънчева светлина.

Чувам зад гърба си гласа на една от полицайките, която ме вика, и се обръщам.

- Не се притеснявай, Ед.

Лесно й е да го каже.

- Иска ми се да се махна от града - казвам.

- Слушай какво ще ти кажа...

Харесва ми - ниска, набита и изглежда свястна жена.

- Докато тоя умник излезе от затвора, ще му се е отщяло да се връща тук. - Това е изречено с доста голяма доза увереност. - Някои хора зад решетките закоравяват. Той не е от тях. - Тя кима към залата. - Цяла сутрин е плакал. Съмнявам се, че ще тръгне да ти отмъщава.

- Благодаря - казвам и усещам известно облекчение, но се съмнявам, че ще е задълго.

Мъртъв си. Гласът продължава да кънти в ушите ми, виждам думите изписани на

лицето ми, когато се връщам в таксито и се поглеждам в огледалото за обратно виждане.

Това ме кара да се замисля за живота си, за несъществуващите си постижения и обширните си незнания и неумения.

Мъртъв си, мисля си. Никак не е далеч от истината.

Потеглям и излизам от паркинга.

Шест месеца.

Дават му шест месеца. Типична за нашето време снизходителност.

Не съм казал на никого за заплахите му. Предпочитам да последвам съвета на полицайката и да го забравя. Донякъде съжалявам, че научих от местния вестник за присъдата му. (Единственото хубаво е, че му отказват предсрочно освобождаване.) Седя си както обикновено в кухнята с Портиер и асото каро. Вестникът е на масата, сгънат. Има мила снимка на онзи с пистолета като малък. Единственото, което виждам, са очите му.

Дните минават и времето си казва думата. Постепенно го забравям.

Наистина, мисля си, какво толкова може да направи тип като този?

По-разумно е да гледам напред и аз бавно извървявам своя път до написаните на картата адреси.

Най-отгоре е "Едгар Стрийт" 45.

В понеделник се опитвам да започна, но не ми достига смелост.

Правя нов опит във вторник, но не успявам дори да изляза от къщи. За извинение ми служи ужасната книга, която чета.

В сряда обаче все пак се озовавам на улицата и тръгвам през града.

Почти полунощ е, когато стигам "Едгар Стрийт". Уличката е тъмна, с изпочупени лампи. Само една е оцеляла, но и тя ми смига. Светлината не струи, а едва се процежда треперливо.

Познавам квартала доста добре - някога Марв често идваше тук.

Той имаше приятелка някъде из тези мизерни улички. Името й беше Сюзан Бойд, с Марв бяха съученици. Когато семейството й си събра багажа и замина, почти без да разменят и дума, той беше смазан. Купи си тази разнебитена кола с намерението да тръгне да я търси, но дори не излезе от града. Светът е твърде голям и Марв се отказа. Тъкмо по това време стана още по-стиснат и заядлив. Струва ми се, че в този момент реши да гледа само себе си. Може би, не знам. Никога не мисля твърде много за Марв. Такава линия на поведение ме устройва.