Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Дали не е Одри? Марв? Ричи? Мама? Нямам представа.

Нещо у мен ми подсказва да изхвърля картата в кофата за боклук и да забравя за нея. И в същото време се чувствам гузен, че съм могъл дори да си помисля нещо подобно. Хрумва ми, че може пък така да ми е било писано.

Портиер се приближава и подушва картата.

По дяволите! - улавям мисълта му. - Мислех, че може да е нещо за ядене.

Той подушва отново картата, спира за момент и се чуди какво да прави. И както винаги се затътря към вратата, прави половин оборот и си ляга. Намества се удобно в гнездото си от черно-златиста козина. Големите му очи сияят, но зад тях се таи мрак. Лапите му са протегнати пред него на стария захабен килим.

Той ме гледа.

И аз го гледам.

Е? - чета мислите му. - Какво искаш, по дяволите?

Нищо.

Хубаво.

Чудесно.

И с това приключваме.

Но то не променя факта, че продължавам да стискам в ръка асото каро и да се чудя. Обади се на някого, казвам си.

На тази мисъл ме навежда телефонът, който звъни. Може би това е отговорът, който чакам.

Вдигам слушалката и я лепвам на ухото си. Чак ме боли, но слушам прилежно. За късмет е майка ми.

- Ед!

Бих познал този глас, където и да съм. А и тази жена крещи с все сила в слушалката. И това е всеки път.

- Да, здрасти, мамо.

- Не ме "мамосвай", малко копеле! - Страхотно. - да си забравил нещо за днес? Замислям се и се мъча да се сетя. Нямам никакъв спомен. Не мога да мисля за нищо.

Виждам единствено картата, която въртя в ръка.

- Не се сещам.

- Напълно в твой стил!

Усещам, че е бясна. Или в най-добрия случай сърдита.

- Трябваше да докараш масичката ми за кафе от "Кей Джи", Ед! - Тя като че ли изплюва думите в слушалката. Усещам ухото си мокро. - Голям си педераст!

Прекрасна е, какво ще кажете?

Както вече намекнах, майка ми има навика да псува. Прави го всеки божи ден, от сутрин до вечер, независимо дали е щастлива, тъжна, отегчена или нещо друго. Естествено обвинява за това мен и брат ми Томи. Казва, че като деца сме псували безобразно, докато сме играели футбол в задния двор.

- Накрая вдигнах ръце - твърди тя. - И реших - като не мога да ви отуча, ще правя като вас.

Ако успея да поговоря с нея, без нито веднъж да ме нарече чекиджия или педераст, значи съм удържал победа. Най-лошото от всичко е начинът, по който натъртва думите, докато ругае. Като ме нарече така, сякаш се изхрачва отгоре ми.

Прави го и сега, въпреки че не я слушам. Опитвам се да се концентрирам.

- И какво ще правя утре сутрин, когато госпожа Фокнър дойде на чай, Ед? Ще й кажа да си сложи чашата на пода, така ли?

- Оправдай се с мен, мамо.

- Ще те накисна, и още как! - изревава тя. - Ще й кажа, че онова тъпо копеле Ед е забравил да ми докара масичката за кафе!

Онова тъпо копеле Ед.

Мразя да ме нарича така.

- Не се ядосвай, мамо.

Тя продължава да се вихри още известно време, но аз отново съм насочил вниманието си към асото каро. То блести в ръката ми. Докосвам го. Усмихвам му се.

Тази карта като че излъчва някакво сияние, тя е предназначена за мен. Не за тъпото копеле Ед, а за мен - истинския Ед Кенеди. На бъдещия Ед Кенеди, който не кара такси и не е безнадежден случай.

Какво да правя с него?

Кой ще бъда?

- Ед!

Никакъв отговор.

Още мисля.

- Ед! - реве майка ми.

Сепвам се и се връщам към действителността.

- Чуваш ли ме?

- Да, да... разбира се.

"Едгар Стрийт" 45... "Харисън Авеню” 13... "Маседони Стрийт” 6...

- Извинявай, мамо - казвам. - Просто ми е изхвърчало от ума. Днес имах много клиенти. Страшно много работа в града. Ще я взема утре, става ли?

- Сигурен ли си?

- Сигурен съм.

- Нали няма да забравиш?

- Няма.

- Хубаво. Чао тогава.

- Чакай, чакай! - виквам припряно след нея и тя откликва.

- Какво?

Не ми е лесно, но трябва да я попитам. За картата. Решил съм да питам всички, за които подозирам, че може да са ми я пратили. Тогава защо да не започна с майка ми.

- Да, какво? - повтаря тя малко по-силно.

Изричам го, макар че думите ми излизат с труд, сякаш напират да се върнат обратно.

- Да си ми пращала днес нещо по пощата?

- Какво например?

Запъвам се.

- Ами, нещо малко...

- Какво, Ед? Слушай, нямам време за глупости!

Трябва да го кажа.

- Карта за игра. Асо каро.

Майка ми от другата страна мълчи. Мисли.

- Е? - питам.

- Какво "е"?

- Ти ли ми я прати?

Усещам, че започва да й писва. Чувството почти ме сграбчва през слушалката и ме разтърсва.

- Естествено, че не съм! - Тя сякаш ми отмъщава за нещо. - За какъв дявол ще ти пращам карта за игра по пощата? По-скоро бих ти пратила напомняне - гласът й отново преминава в рев - да ми докараш проклетата масичка!