Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Съборетината, която обитавам, е близо до града, но тъй като не ми разрешават да се прибирам с таксито, до работата ми е доста път пеша. Освен ако Марв не ме закара. Причината да нямам собствена кола е, че возя хората насам-натам по цял ден и цяла нощ. Последното нещо, което ми се иска да правя в свободното си време, е да карам.

Градчето, в което живеем всички, е съвсем обикновено. Намира се оттатък последните квартали на столицата и има хубави и недотам хубави части. Сигурно няма да се изненадате, като ви кажа, че аз произхождам от недотам хубавите части. Цялото ми семейство е израснало в най-северния район, което е нещо като наша мръсна тайна. Там бъка от бременни тийнейджърки, празноглави безработни бащи и майки като моята, които пушат, пият и излизат пред хората с ботуши от овча кожа Щ Къщата, в която израснах, беше абсолютна дупка, но аз останах там, докато брат ми Томи завърши училище и отиде да учи в университета. Понякога си давам сметка, че и аз бих могъл да направя същото, но ме мързеше да уча. Четях книги, вместо да уча математика и всичко останало. Можех да взема някакъв занаят, но тук не приемат чираци, особено такива като мен. Заради мързела, за който вече споменах, училището не ми вървеше, като изключим английския благодарение на четенето. И тъй като баща ми пропиваше всичките ни пари, след училище направо започнах работа. Най-напред в една невзрачна верига за хамбургери, чието име ме е срам да ви кажа. После подреждах папките в една прашна счетоводна кантора, която затвори само седмица след постъпването ми. И накрая -върхът, кулминацията на моята трудова кариера до момента.

Таксито.

Имам си и съквартирант. Казва се Портиер и е на седемнайсет. Той седи пред замрежената външна врата и слънцето изпъстря със светли петна черната му козина. Старите му очи сияят. Той се усмихва. Казва се Портиер, защото от съвсем ранна възраст обича да седи до външната врата. Правеше го ♥ дома, прави го и сега в моята съборетина. Обича да седи там, където е приятно и топло, и не пуска никого да влезе. Не за друго, а защото е много стар и не му се мърда. Той е кръстоска между ротвайлер и немска овчарка и смърди с някаква особена миризма, която нищо не може да изличи. Сигурно затова никой освен приятелите ми картоиграчи не влиза вкъщи. Вонята на кучето удря новодошлия право в носа и дотук. Никой не е толкова луд да остане по-дълго, камо ли да влезе вътре. Аз дори се опитвах да го накарам да използва дезодорант. Втривах го под мишниците му в промишлени количества. Пръсках го от главата до петите, но от това той смърдеше още по-силно. Направо на скандинавски клозет.

Портиер беше на баща ми, но когато старецът умря преди половин година, мама ми го пробута на мен. Беше й писнало да използва за тоалетна мястото точно под простора й.

(”Може да ходи където си иска из двора. Но къде го прави той? - питаше тя и сама си отговаряше: - Точно под скапания простор!”)

Така че, когато се изнесох, го взех със себе си.

В моята съборетина.

При неговата врата.

И той е щастлив.

Аз също.

Той е щастлив, когато слънцето го топли през мрежата. Щастлив е да спи там и да се отдръпва лекичко назад, когато се опитвам вечер да затворя дървената врата. В такива моменти страшно го обичам това куче. Аз така или иначе го обичам. Но как смърди само, господи!

Сигурно скоро ще умре. Очаквам всеки момент това да стане

- все пак е на седемнайсет. Но не мога да си представя отсега как ще го приема. Сигурно ще умре спокойно в съня си и безмълвно ще се отдръпне в себе си. Обикновено си представям как коленича до вратата, хвърлям се върху тялото му и ридая, заровил лице в смрадливата му козина. Чакам го да се събуди, но това не става. Погребвам го. Изнасям го навън и усещам как топлината се сменя със студ, докато хоризонтът бушува и рухва в задния ми двор. Засега обаче той е добре. Виждам го, че диша. Само дето смърди, все едно е умрял.

Имам телевизор, на който му трябва време да загрее, телефон, който почти не звъни, и хладилник, който бръмчи като радио.

Върху телевизора стои снимка на семейството ми отпреди години.

И понеже почти не гледам телевизия, рядко поглеждам и снимката. Никак не е лоша всъщност, макар че е хванала прах. Майка ми, баща ми, двете ми сестри, аз и по-малкият ми брат. Половината от нас се усмихват, другата половина - не. Това ми харесва.

Като говорим за семейството ми, майка ми е от онези жилави жени, дето никой не може да им излезе насреща. А в последно време си е изработила и навика да псува, за което ще ви кажа малко по-нататък.