Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Това е просто секс.

Или поне така си казвам.

Свикнал съм да лъжа.

Но да се върнем на Одри - би трябвало да съм поласкан, че не иска дори да ме докосне, защото ме харесва повече от всички други. Звучи съвсем убедително, не е ли така?

Когато е разстроена или потисната, сянката й се появява на прозореца ми. Тя влиза и пием евтина бира или вино, гледаме филм или и трите заедно. Нещо старо и дълго като "Бен Хур" например, което се точи до късно през нощта. Тя е до мен на дивана в бархетната си риза и срязаните дънки, превърнати в шорти, а когато по някое време заспи, аз донасям одеяло и я завивам.

Целувам я по бузата.

Погалвам я по косата.

Замислям се как живее сама също като мен и никога не е имала истинско семейство, само преспива с различни мъже. Тя никога не допуска и намек за любов. Мисля си, че някога е имала семейство, но от онези, в които си раздават шамари. Тук такива с лопата да ги ринеш. Мисля, че ги е обичала, но те само са я наранявали.

Затова не иска да обича.

Никого.

Предполагам, че така се чувства по-добре, и кой ли би я упрекнал? Докато спи на дивана ми, все си мисля за тези неща. Всеки път. Завивам я, лягам си и сънувам. С отворени очи.

В местните вестници се появиха няколко статии за обира. В тях се разправя как съм се втурнал след крадеца и съм изтръгнал пистолета от ръцете му. Типично. Знаех си, че ще разкрасят историята.

Седя на кухненската маса и ги преглеждам, а Портиер просто ме гледа както винаги. На него му е все тая дали съм герой. Докато си получава обяда навреме, няма никаква грижа в този живот.

По някое време пристига майка ми и аз й вадя бира. Тя ми казва, че се гордее с мен. По нейно мнение всичките й деца се справят много добре, освен мен, но сега поне има нещо, с което да се гордее, та било то и за ден-два.

Представям си как разказва на познатите си на улицата: "Това е бил синът ми. Казвах ви, че ще стане човек от него."

Естествено пристига и Марв, а след него и Ричи. Дори Одри идва да ме навести с вестник под мишницата.

Навсякъде се споменава двайсетгодишният шофьор на такси Ед Кенеди - така казах на репортерите. Излъжеш ли веднъж, не можеш да спреш. И децата го знаят.

Обърканата ми физиономия се кипри във всички вестници и дори някакъв тип от радиото дойде да ми вземе интервю вкъщи, в хола. Пихме кафе, но без мляко. Той ме хвана тъкмо когато отивах да купя.

Вторник вечер е, когато се прибирам от работа и изваждам пощата от кутията. Освен сметките за ток и газ и още някакви реклами, вътре намирам малък плик. Хвърлям го на масата с всичко останало и го забравям. Името ми е надраскано небрежно и ми става интересно от кого ли може да е. Докато си правя дежурния сандвич с пържола и салата, си казвам, че трябва да отида в хола и да го отворя. И отново забравям.

Когато най-сетне стигам до него, вече е доста късно.

Усещам го.

Усещам, че има нещо.

Нещо, което витае между пръстите ми, докато отварям плика.

Пролет е и нощта е хладна. Потрепервам.

Виждам отражението си в екрана на телевизора и семейната снимка. Портиер похърква. Вятърът отвън като че се приближава. Хладилникът бръмчи.

За миг сякаш всичко застива, за да види как бъркам вътре и вадя стара карта за игра. Асо каро.

Стоя сред слабите отблясъци на светлината в хола и държа картата внимателно, сякаш може да се пречупи или да се смачка в ръката ми. На нея със същия почерк са написани три адреса. Прочитам ги бавно и съсредоточено. Нещо странно и зловещо се плъзва ПО дланите ми, промъква се вътре в мен и ме изпълва, неусетно се вкопчва в мислите ми. Прочитам:

"Едгар Стрийт" 45, полунощ

"Харисън Авеню" 13.18 ч.

"Маседони Стрийт", 05.30 ч.

Повдигам пердето да погледна навън. Нищо.

Минавам покрай Портиер и заставам на верандата.

- Ехо! - виквам.

Пак нищо.

Вятърът се отвръща от мен, сякаш засрамен, че са го хванали да наднича, и аз оставам да стоя там. Сам. Още стискам картата в ръката си. Адресите са ми непознати, или поне не съвсем познати. Знам улиците, но не и самите къщи.

Без съмнение това е най-странното нещо, което ми се е случвало някога.

Кой може да ми е пратил подобно нещо? - питам се. - Какво съм направил, та да получа по пощата стара карта за игра с надраскани на нея адреси?

Връщам се и сядам на кухненската маса. Опитвам се да проумея какво става и кой ми е изпратил по пощата нещо, което може да се окаже част от съдбата ми. Пред погледа ми изникват куп лица.