Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Докато вървя, си спомням всички тези неща, но те бързо ми изхвърчат от главата.

Тръгвам към края на уличката, където е номер 45, вървейки по отсрещния тротоар. Подминавам го и се запътвам към групата дървета, надвиснали над тротоара. Затаявам се там и чакам. В къщата не свети, улицата е тиха. Боята се лющи, а единият олук е ръждясал. Мрежата срещу насекоми е цялата на дупки. Комарите се нахвърлят върху мен.

Дано не чакам дълго, мисля си.

Минава половин час и почти съм заспал, но когато настъпва моментът, думкането на сърцето ми оглася улицата.

Един мъж върви със залитане по пътя.

Едър мъж.

Пиян.

Не ме вижда. Изкачва стъпалата към верандата и дълго си търси ключовете, преди да влезе. В коридора лумва светлина. Вратата се затръшва.

- Будна ли си? - изломотва той. - Домъкни си мързеливия задник тук, веднага!

Сърцето ми започва да ме души. Почти го усещам как се изкачва нагоре към гърлото и пулсира върху езика ми. Разтрепервам се, после се вземам в ръце, но малко по-късно

отново треперя.

Луната се изплъзва от облаците и внезапно ме обзема чувството, че съм гол. Сякаш целият свят ме вижда. Улицата е притихнала, чува се единствено гласът на огромния мъж, който се е довлякъл до дома си и сега ругае жена си.

Светва и квадратът на спалнята.

През дърветата виждам сенките.

Жената стои по нощница, но ръцете на мъжа я сграбчват и грубо я смъкват.

- Мислех, че ме чакаш! - изръмжава той.

Хваща я за ръцете. Страхът впива нокти в гърлото ми. Той я хвърля на леглото и си разкопчава колана и панталоните.

Ляга върху нея.

Влиза в нея.

Обладава я и леглото крещи от болка, скърца и вие. Воплите му са оглушителни, но само аз го чувам. Защо светът не чува? - питам се за кой ли път. Защото не го е грижа, отговарям си най-сетне и знам, че съм прав. Сякаш съм избран. Избран за какво?

Отговорът е съвсем прост.

Да ме е грижа.

На верандата се появява момиченце.

Плаче.

Аз гледам.

Сега е останала само светлината. Никакви звуци.

Няма звуци само няколко минути, но скоро се започва отново. Не знам колко пъти може да го прави този мъж за една нощ, но определено е на път да постави рекорд. По нищо не личи, че има намерение някога да спре, а момиченцето седи и плаче.

Сигурно е около осемгодишно.

Когато той най-сетне свършва, момиченцето става и влиза вътре. Това не може да се повтаря всяка нощ, казвам си, не е възможно. В това време на мястото на детето се появява жената.

Тя сяда, също като момиченцето. Облякла си е разкъсаната нощница и стиска главата си с ръце. Едната й гръд се подава навън в светлината на луната. Зърното й гледа надолу, изтерзано и посърнало. По някое време тя събира шепи и ги поднася към лицето си, сякаш държи сърцето си в тях. То кърви в дланите й.

Едва не тръгвам към нея, но инстинктът ме спира.

Знаеш какво да направиш.

Вътре в мен ми шепне някакъв глас и аз го чувам. Не бива да ходя при нея. Не е това, което трябва да направя. Не съм тук, за да утешавам тази жена. Ще я утеша за известно време, но утре и вдругиден пак ще се повтори същото.

Тук съм, за да се погрижа за него.

Трябва да се изправя срещу него.

Но тя продължава да плаче на верандата и ми се иска да отида при нея и да я прегърна. Да я спася, да я прилаская.

Как могат хората да живеят така?

Как оцеляват?

А може би тъкмо затова съм тук.

Ами ако не могат?

Карам си таксито и си мисля. Ама и аз съм един късметлия — това е едва първото послание, и вече изнасилване! На всичкото отгоре тоя тип, дето трябва да се погрижа за него, е здрав като тухлен клозет. Такова яко добиче рядко се среща.

Не казвам на никого. Нито приятелите ми, нито властите ще свършат работа. Трябва да се направи нещо друго. За съжаление аз съм избран да го направя.

Одри ме пита за това, докато обядваме в града, но й казвам, че хич не й трябва да

знае.

Тя ме поглежда с оня загрижен поглед, който толкова обичам, и казва:

- Моля те, Ед, внимавай.

Кимам и двамата се връщаме в колите си.

През целия ден си мисля само за това. Другите два адреса ме изпълват с нерешителност, макар нещо вътре в мен да ми казва, че няма как там нещата да са по-зле от първия.

Ходя до "Едгар Стрийт" 45 всяка вечер, докато луната преминава през всичките си фази. Понякога нищо не се случва. Той се прибира у дома и няма насилие. През тези нощи, докато чакам нещо да се случи, тишината над уличката е крехка и заредена със страх.