Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Стъпките й приближават. Звучат като тиктакането на часовник. Отмерват времето до

този миг.

Тя стои и ме гледа и за миг се изгубваме един в друг. Чуди се кой съм, но само за част от секундата. После лицето й се озарява от внезапна догадка и тя ми се усмихва. Усмихва се с невероятна топлота и казва:

- Знаех, че ще дойдеш. Джими. - Пристъпва към мен, притиска ме до себе си и меките й сбръчкани ръце ме обгръщат. - Знаех, че ще дойдеш.

Тя ме пуска, оглежда ме отново и една малка сълза се стича по бузата й, намира си пътечка и бавно слиза надолу.

- Ох, благодаря ти. Джими! Знаех си, знаех си! - Хваща ме за ръката и ме повежда в къщата. - Влизай.

И аз я следвам.

- Ще останеш ли за вечеря. Джими?

- Само ако ти искаш - казвам.

- Ако ти искаш... - Тя се усмихва и махва с ръка. - Голяма си терца. Джими.

Не е далеч от истината.

- Разбира се, че искам - продължава тя. - Хубаво ще е да си припомним доброто старо време, нали?

- Разбира се. Тя взема тортата от ръцете ми и я оставя в кухнята. Чувам я как шета там и надничам да видя дали има нужда от помощ. Тя ми казва да се настаня и да се чувствам като у дома си.

И холът, и кухнята гледат към улицата и докато седя на масата, виждам как хората отвън минават, бързат или изчакват кучетата си, после и те си тръгват. На масата лежи пенсионерска карта. Името й е Мила. Мила Джонсън. На осемдесет и две години.

Сяда в парка и гледа играещите деца или скейтърите, които показват триковете и завоите си на рампата. Следобед пие кафе. В пет и половина гледа "Колелото на късмета”. В шест вечеря, а в девет си ляга.

По-късно тя ми задава въпрос. Измили сме чиниите и аз отново седя на масата. Мила се връща и сяда притеснена на стола си. Треперещите й ръце посягат към моите.

Хващат ги и молещият й поглед прониква в мен.

- Кажи ми. Джими. - Ръцете й започват да се тресат малко по-силно. - Къде беше през цялото това време?

Гласът й е нежен, трептящ от божа.

- Къде беше?

Нещо е заседнало на гърлото ми. Думите,

Най-сетне ги откривам и казвам:

- Търсих те. Изричам тази фраза, сякаш е единствената голяма истина, която знам.

Тя кима също толкова убедено:

- Така си и мислех.

Придръпва ръцете ми, навежда се и целува пръстите ми.

- Винаги си знаел какво да кажеш, нали. Джими? - да - казвам. - Така е.

Скоро тя ми казва, че трябва да си ляга. Сигурен съм, че е забравила за шоколадовата торта, а аз умирам да си хапна. Наближава девет и вече усещам, че няма да получа и трошичка от тортата.

Чувствам се ужасно. Питам се що за човек съм, щом се притеснявам да не изпусна някакво си глупаво парче торта.

Тя идва в девет без пет и казва:

- Мисля, че е време да си лягам. Джими. Какво ще кажеш?

- Да, Мила, и аз мисля така - отговарям.

Тръгваме към вратата и аз я целувам по бузата, преди да прекрача прага.

- Благодаря за вечерята.

- Удоволствието беше мое. Ще се видим ли отново?

- Разбира се - отговарям и добавям през рамо: - Скоро.

Този път посланието е било да утеша старата жена в самотата й. Това убеждение расте в мен, докато вървя към дома, и когато виждам Портиер, го грабвам на ръце с всичките му четиридесет и пет килограма. Целувам го, какъвто е мръсен и смрадлив, и имам чувството, че тази вечер мога да взема в ръцете си целия свят. Той ме поглежда озадачен и пита: Какво ще кажеш за едно кафе, синко?

Оставям го на земята със смях и правя на стария муфтаджия кафе с много захар и мляко.

- А ти искаш ли кафе. Джими? - питам се.

- С удоволствие - отговарям си сам. - С най-голямо удоволствие.

И отново се засмивам. Чувствам се истински пратеник.

Минало е доста време, откакто закарах масичката на майка ми. Не съм й се мяркал пред очите близо две седмици, та да може да се поуспокои. Когато най-сетне се появявам, тя ме посреща на нож. Това става в събота сутринта.

- Виж ти, кой благоволил да дойде! - сухо изрича тя, когато влизам. - Как я караш, Ед?

- Добре, а ти?

- Скъсвам се от работа, както обикновено.

Майка ми работи на бензиностанция, на касата. Изобщо не си дава зор, но когато и да я попиташ, все се скъсва от работа. Сега прави някаква торта, която няма да даде и да помириша, защото е предназначена за някой по-важен. Може би някой от "Лайънс Клуб”.

Приближавам се да погледна.

- Не я пипай! - изревава тя, макар че не бих и могъл от такова разстояние.

- Какво е това?

- Чийзкейк.

- Кой ще идва?

- Семейство Маршал.

Както и очаквах, селяндурите от съседната улица - но не казвам нищо. По-добре да си мълча.