Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

- Как е масичката? - питам.

Тя се изкикотва някак коварно.

- Добре е, иди я виж.

Подчинявам се. Влизам в хола и не вярвам на очите си. Масичката е подменена!

- Ей! - виквам към кухнята. - Това не е същата, която ти докарах!

Тя влиза в стаята.

- Да, реших, че онази не ми харесва.

Това съвсем ме вкисва. Спасил съм се от работа цял час по-рано, за да й я докарам, а сега не била достатъчно хубава за нея!

- Защо, по дяволите?

- Говорих с Томи по телефона и той каза, че всичките тези чамови боклуци са ширпотреба и не изкарват дълго. - Докато говори, тя се подпира на масата, сякаш да я пробва на здравина. - А брат ти ги разбира тези неща, бъди сигурен. Той си е купил стара кедрова маса там, в града. Спазарил я е за триста, а столовете са му на половин цена.

- И какво?

- Това, че знае какво прави. За разлика от някои.

- Не ми се обади да ти я докарам.

- А за какво да ти се обаждам, извинявай?

- Предния път ме накара да ти докарам масата.

- Така е, но дай да си говорим истината, Ед. Хич те няма като превозвач.

Иронията в гласа й не ми убягва.

- Всичко наред ли е, мамо? - питам малко по-късно. - Отивам на пазар. Нещо да ти трябва?

Тя се замисля.

- Другата седмица ще идва Лий, та искам да направя шоколадова торта с лешници за нея и за децата. Можеш да ми вземеш счукани лешници.

- Няма проблем.

А сега се разкарай, Ед, мисля си вече на вратата. Сигурен съм, че в този момент точно това й се върти в главата.

Харесва ми да бъда Джими.

- Помниш ли, като ми четеше. Джими?

- Помня - отговарям.

Едва ли е нужно да споменавам, че вечерта отново съм у Мила.

Тя посяга и хваща ръката ми.

- Искаш ли да избереш някоя книга и да ми почетеш? Обичам да слушам гласа ти.

- Коя книга да взема? - питам, застанал пред етажерката.

- Любимата ми.

По дяволите... Тършувам из книгите пред мен. Коя ли й е любимата?

Но няма значение.

Която и да избера, все ще й е любима.

- "Брулени хълмове”? - предлагам.

- Как позна?

- Интуиция - отвръщам и започвам да чета.

Тя заспива в креслото след няколко страници. Събуждам я и й помагам да стигне до леглото.

- Лека нощ. Джими.

- Лека нощ, Мила.

Докато вървя към къщи, в някакво ъгълче на съзнанието ми изниква нещо. Късчето хартия, с което се отбелязват страниците. Съвсем обикновено листче от бележник, пожълтяло от старост. Датата е 1.5.1941. С небрежен мъжки почерк, приличащ на моя, е написано:

Скъпа Мила,

Душата ми се нуждае от твоята.

С обич,

Джими

При следващото ми посещение тя вади старите си албуми и ги разглеждаме заедно. През цялото време ми показва някакъв мъж, който я прегръща или целува, а на някои от снимките е сам.

- Винаги си бил толкова хубав - казва ми. Дори докосва лицето на Джими на снимките и аз разбирам какво е да обичаш някого така, както Мила обича този мъж. Връхчетата на пръстите й са изтъкани

- Ама смърди ужасно, приятел. Не го ли къпеш?

- Къпя го, разбира се.

- Уф! - Той сгърчва лице и се извръща. - Дяволска работа!

- Кое, гробът ли?

Това му връща паметта.

- Ами да. Какво пък, да опитаме. Имаш ли представа кога е умрял дъртият?

- Този тон е излишен.

Той спира.

- Виж какво. - Усещам, че започва да се ядосва. - Искаш ли да ти помогна, или не искаш?

- Добре де, извинявайте.

- Насам.

Минаваме почти половината гробище и откриваме няколко Джонсъновци, но не и

този, когото търся.

- Като те гледам, си доста капризно копеле - казва по някое време пазачът. - Този не ти ли върши работа?

- Но тук пише Гертруд Джонсън.

- А на теб кой ти трябваше?

- Джими... - Този път обаче добавям още нещо. - Жена му се казва Мила.

Той спира внезапно, поглежда ме и казва:

- Мила? Я чакай, май го знам! Запомнил съм името, защото го пише на паметника.

Той продължава да си мърмори, докато вървим към другия край на гробището :

- Мила, Мила...

Светлината на фенерчето опира в някакъв надгробен камък и виждам, че е този, който ми трябва.

ДЖЕЙМС ДЖОНСЪН 1917 - 1942 ЗАГИНАЛ В СЛУЖБА НА РОДИНАТА ОТ ЛЮБЯЩАТА МУ СЪПРУГА МИЛА ДЖОНСЪН

Близо десет минути стоим там и светлината на фенерчето озарява гроба. През цялото време се опитвам да си представя къде и как точно може да е загинал. И по-важното, бавно проумявам, че горката стара Мила е живяла шестдесет години без него. Сигурен съм, че в живота й не е имало друг мъж. Не и по същия начин.

Шестдесет години тя е чакала Джими да се върне. И го дочака.

Аз обаче трябва да продължа нататък.