Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Историята на Мила е красива и трагична, но имам и други послания, които чакат да бъдат предадени. Следващото е "Маседони Стрийт" 6. Едва 5.30 сутринта е. За миг се замислям дали да не се върна на "Едгар Стрийт", но още съм твърде уплашен от чутото и видяното там. Отивам още веднъж, за да се уверя, че нищо не се е променило. Същото си е.

Пристигам на "Маседони Стрийт" по изгрев слънце. Средата на октомври е. Тази пролет^ като цяло е необичайно гореща и когато се изкачвам по улицата на хълма, вече е доста топло и приятно. Горе на върха се вижда двуетажна къща. Точно в пет и половина една самотна фигура се появява откъм къщата. Прилича ми на момиче, но не мога да съм сигурен, защото е с качулка на главата. Облечена е в червени спортни гащета и сиво горнище с качулка, но без обувки. Висока е около метър и осемдесет. Сядам между две спрели коли и я чакам да се върне.

Вече почти съм се отказал и решавам да вървя на работа, когато я виждам (определено е момиче) да се появява тичешком иззад ъгъла.

Горнището е свалено и е завързано на кръста й и вече мога да видя лицето и косата й.

Тя ме изненадва, защото стигаме едновременно до ъгъла, но от различни посоки.

И двамата се заковаваме за миг.

Погледът й спира върху мен за секунда.

Вързаната й на опашка коса е с цвят на слънчеви лъчи, а очите й са бистри като вода. Най-нежното синьо, което съм виждал някога. В леката извивка на меките й устни улавям интерес.

После отново хуква.

Гледам я как навежда глава и се извръща. Краката й са обръснати, което трябваше от самото начало да ми подскаже, че е момиче. Те са дълги и хубави. Вижда се, че е от онези момичета, които, макар и слаби, си имат всичко. Малки, но добре оформени гърди, изправен гръб, стройни бедра и изваяни прасци. Босите й ходила не са нито големи, нито малки и докосват леко земята. Красива е.

Тя е красива, а аз съм засрамен.

Момичето едва ли има повече от петнайсет години. Замаян съм. Раздиран вътрешно. Любовта и похотта се борят в мен. Не мога да устоя на това момиче, което тича босо в пет и половина сутринта. Безсилен съм.

Тръгвам си към къщи и се питам от какво ли се нуждае тя. Кое е онова, което трябва да й дам? Тръгвам по метода на изключването. Щом живее на хълма, значи не са й нужни пари. Не мисля, че й трябва и приятел, но кой знае?

Тя бяга.

Трябва да е нещо свързано с това. Не може да е друго. Всяка сутрин аз съм там, макар че се крия и съм почти сигурен, че не ме вижда.

Един ден решавам да внеса напредък в отношенията ни и я следвам. Пак съм с джинсите и ботушите си и стара бяла тениска. Тя е пред мен и сякаш не тича, а се разхожда.

А на мен ми излиза душата.

Когато тръгнах, се чувствах като на финалната права на олимпийски турнир. А сега изглеждам точно така, както се очаква - един таксиметров шофьор, който не се движи достатъчно.

Чувствам се жалък.

Тромав.

Краката ми с мъка се откъсват от земята и ме влачат напред. Ходилата ми сякаш орат пръстта и затъват в нея. Дишам колкото мога по-дълбоко, но нещо е запречило гърлото ми. Дробовете ми изнемогват. Усещам как вътре в мен въздухът сякаш изкачва стена, за да се спусне надолу, но пак не ми стига. Въпреки това продължавам да тичам. Трябва.

Тя се насочва към игрището в покрайнините на града, където е спортната площадка. То е разположено на дъното на малка долина и аз си отдъхвам с облекчение, защото ще тичаме надолу. Само връщането ме притеснява.

Когато стигаме площадката, тя прескача оградата и окача горнището си на нея. А аз се затътрям до едно дърво и се стоварвам в сянката му.

Момичето започва да прави обиколки и се върти в кръг на стадиона.

А на мен ми се върти главата.

Г ади ми се и изпитвам нужда да повърна. Умирам от жажда, но ме мързи да отида до чешмата, затова оставам проснат под дървото и подгизнал от пот.

Господи, Ед - ругая се мислено. - Ти си едно инфантилно копеле! Даже повече, отколкото съм допускал.

Знам, отговарям си.

Това на нищо не прилича.

Знам.

Знам и това, че не бива да лежа като торба под дървото, но вече нямам никакво желание да се крия от момичето. Ако ме вижда, значи ме вижда, и толкова. Не мога да мръдна, камо ли да се крия, а утре ще съм напълно схванат.

Тя спира за малко и прави упражнения за разтягане, а в това време аз най-сетне успявам да си поема дъх като хората.

Десният й крак е на оградата. Дълъг и красив.

Не мисли за това. Не мисли за това, казвам си.

По някое време, докато разсъждавам така, тя ме забелязва, но тутакси отмества поглед. Навежда глава и забива очи в земята. Също като първата сутрин. Само за секунда. Виждам, че тя никога няма да дойде при мен. Разбирам го, докато сваля крака си от оградата и качва другия. Ще трябва аз да отида при нея.