Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Когато свършва с разтягането и посяга за горнището си, аз се изправям и тръгвам към нея.

Тя се затичва, но спира.

Разбирам, че знае.

Усеща, че съм тук заради нея. Делят ни шест-седем метра. Аз гледам в нея, а тя гледа в земята на няколко сантиметра от десния ми глезен.

- Здравей - казвам.

Толкова тъпо прозвучава, че няма накъде повече. Следва пауза и вдишване.

- Здрасти - най-сетне отговаря тя.

Погледът й все така е прикован в земята пред мен. Правя крачка. Само една.

- Аз съм Ед.

- Знам - казва тя. - Ед Кенеди.

Гласът й е висок, но толкова мек, че можеш да потънеш в него. Напомня ми за Мелани Грифит. Нали се сещате колко е мек гласът й? Същият е и на това момиче.

- Откъде знаеш кой съм - питам.

- Видях снимката ти, когато баща ми четеше вестника. За обира в банката, нали се сещаш.

Правя крачка напред.

- Сещам се.

Отново пауза и тя най-сетне ме поглежда.

- Защо ме следиш?

- Още не съм сигурен - отговарям уморено.

- Нали не си някой извратеняк?

- Не!

Не гледай краката й, казвам си. Не гледай краката й!

Сега тя ме поглежда съвсем открито и в погледа й се мярка същият интерес, който улових първия ден.

- Добре, радвам се. Виждам те почти всеки ден.

Гласът й е толкова сладък, че чак не е за вярване. От него лъха на ягодова есенция.

- Извинявай, ако съм те уплашил.

Тя си позволява да се усмихне плахо.

- Няма нищо. Просто... Не ме бива много да говоря с хората. - И отново отмества поглед с обичайната си свенливост. - Мислиш ли, че ще е нередно, ако не си говорим? -Сега думите прииждат забързано, за да не ме засегнат. - Нямам нищо против сутрин да си тук с мен, но не мога да говоря, разбираш ли? Чувствам се неловко.

Кимвам. Надявам се да ме вижда.

- Няма проблем.

- Благодаря.

Тя поглежда за последен път в земята, посяга за горнището си и пита:

- Не си много по тичането, нали?

За миг се наслаждавам на гласа й. Вкусът му е като ягоди върху устните ми. Може би го чувам за последен път.

- Не съм.

Още няколко секунди продължава мълчаливото ни сближаване, после тя отново хуква. Аз я следя с поглед и слушам как босите й ходила докосват земята. Харесвам този звук. Той ми напомня за гласа й.

Ходя на площадката всяка сутрин, преди да отида на работа, и тя е там. Всеки ден без изключение. Една сутрин вали силен дъжд, но тя пак е там.

Една сряда си вземам почивка (като си казвам, че човек трябва да прави жертви, когато го зове по-висш дълг). Заедно с Портиер се запътвам към училището. Около три часът е. Тя излиза с няколко приятелки. Това ме радва, защото съм се надявал да не е сама. Свенливостга й донякъде ме притеснява.

Забавно е да гледаш някого отдалеч, без да чуваш гласа му. Това напомня за ням филм. Гадаеш какво си говорят хората. Гледаш движението на устните им и си представяш звука от стъпките им. Чудиш се какво ли си казват, дори нещо повече, какво си мислят.

Забелязвам нещо странно - когато към момичетата се приближава някое момче и тръгва с тях, бягащото момиче отново забива поглед в земята. Когато момчето си тръгва, тя отново се оживява.

Размишлявам известно време за това и стигам до извода, че може би й липсва самочувствие. Като на мен.

Може би се чувства твърде висока и непохватна и не си дава сметка колко е красива в очите на другите. Мисля си, че ако е само това, скоро всичко ще се оправи.

Клатя глава сам на себе си.

Чуй се само, щяла да се оправи! Откъде можеш да знаеш, по дяволите? Да не би ти самият вече да си добре, Ед? Много се съмнявам и съм абсолютно прав. Не ми е работа да кроя планове и да предричам каквото и да било във връзка с това момиче. Трябва да правя само онова, което се очаква от мен, и да се надявам, че е достатъчно.

Няколко пъти наблюдавам къщата й през нощта.

Нищо не се случва.

Никога.

Докато стоя там и мисля за момичето, за старата Мила и за ужаса на "Едгар Стрийт", осъзнавам, че дори не знам името на това момиче. Кой знае защо съм решил, че трябва да е нещо от рода на Алисън, но обикновено мисля за нея като за бягащото момиче.

Отивам на едно от лекоатлетическите състезания, които се провеждат в края на всяка седмица през лятото. Виждам я там с останалите членове на семейството й. Има още едно момиче, по-малко от нея, и съвсем малко момченце. Всички са с черни шорти и светло-сини фланелки с пришити на гърба номера. Нейният е 176 и е точно под надписа: "Мило - вашата напитка".

Обявяват старта на състезанието по бягане на 1500 метра за девойки до петнадесет години и тя се изправя, отупвайки сухата трева от шортите си.