Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Обръщам се и се усмихвам на момичето с разранените ходила. Кръв се стича на тънка струйка и от лявото й коляно. Посочвам я и казвам:

- Не е зле да го промиеш.

- Ще го промия - спокойно отвръща тя.

Сега помежду ни се възцарява някаква неловкост и аз разбирам, че вече нямам работа тук. Косата й е разпусната и красива. Можеш да потънеш в очите й, а устните й ми говорят.

- Исках само да ти благодаря.

- За това, че си изподрана и ожулена ли?

- Не - отказва да приеме лицемерието ми тя. - Благодаря, Ед.

Предавам се.

- Пак заповядай.

Гласът ми е като грак в сравнение с нейния.

Когато се приближавам, забелязвам, че тя вече не отмества очи. Не навежда глава и не забива поглед в земята. Осмелява се да ме гледа и да бъде с мен.

- Красива си - казвам. - Знаеш го, нали?

Тя леко се изчервява, но не възразява.

- Ще се видим ли пак? - пита и да си призная, съжалявам, че трябва да й отговоря по този начин.

- Не и в пет и половина сутринта.

Тя се завърта на пета и тихичко се засмива, сякаш сама на себе си.

Понечвам да си тръгна, но отново чувам гласа й:

- Ед!

- Да, Софи?

Тя е изумена, че знам името й, но продължава:

- Да не си някакъв светец?

Това ме кара да се изсмея вътрешно. Аз? Светец? Изброявам наум какво съм. Таксиджия. Безделник. Олицетворение на посредствеността. Калпав любовник. Жалък картоиграч.

А на глас казвам:

Сутрините сякаш ръкопляскат.

За да ме събудят.

Още преди да отворя очи, виждам три неща.

Мила.

Софи.

И "Едгар Стрийт” 45.

Първите две ме карат да скачам още с изгрева на слънцето. Третото ме разголва и докосва с ледени пръсти кожата, плътта и костите ми.

Всяка вечер гледам до късно повторението на "Царете на хаоса' ,[7]. Огромният дебелак през цялото време седи на бюрото си и яде бонбони. Как му беше името? Докато си задавам този въпрос, на екрана се появява Дейзи и пита: "Какво става, шефе Хог?"

Шефа Хог, разбира се.

А Дейзи е фантастична с тези прилепнали джинси. Всеки път, когато я видя, сърцето ми започва да бие ускорено, но тя винаги си тръгва толкова бързо, колкото е дошла.

Портиер всеки път ме стрелва с мръсен поглед.

- Да, знам - казвам.

Но тогава тя се появява отново и няма смисъл да споря. Хубавите жени са моето мъчение.

Нощите и "Царете" се изнизват.

Карам си таксито, а главоболието ме дебне зад гърба. Колкото пъти се обърна, то ми напомня за себе си.

- Благодаря, приятел - казвам. - Шестнайсет и петдесет.

- Шестнайсет и петдесет? - подскача костюмираният чичо и гласът му кипва като пяна в главата ми, надига се и спада.

- Толкова - отсичам. Днес нямам нерви да споря. - Ако ви се вижда скъпо, другия път вървете пеша.

Сигурен съм, че така или иначе фирмата му плаща.

Той ми дава парите и аз му благодаря. Не било толкова трудно, значи, мисля си. Вратата се затръшва със сила. Имам чувството, че главата ми е пъхната там.

Кой знае защо, чакам телефонът отново да звънне и да ми кажат, че е време да отида на "Едгар Стрийт". Няколко вечери минават така, но никой не се обажда. В четвъртък вечер си тръгвам рано от Одри, където играем на карти. Някакво смътно предчувствие не ми дава мира. То ме кара да стана и да си тръгна почти без обяснение. Времето е дошло и знам, че трябва да съм на поста си пред къщата на "Едгар Стрийт", където почти всяка нощ властва насилието.

Докато вървя нататък, усещам, че ускорявам крачка. Вече съм постигнал успеха, от който имах нужда.

Мила и Софи.

Сега трябва да се изправя лице в лице с това.

Свивам по "Едгар Стрийт", стиснал юмруци в джобовете на якето си. Оглеждам се да видя дали не ме следи някой. С Мила и Софи ми беше леко. Те бяха приятната част. Нямаше практически никакъв риск, не като тук, където всички отговори са болезнени. За съпругата, за детето и за мъжа. И за мен.

Докато чакам, напипвам в джоба си парче дъвка и го пъхам в устата си. Има вкус на гадене, на страх.

Чувството се засилва, когато мъжът се задава по улицата и изкачва стъпалата на верандата. Тишината се приближава, блъсва ме и ме оглушава.

Случва се.

Сега се намесва и насилието. То забива нокти във всичко и го раздира, прави го на парчета и аз се мразя, че стоя и чакам да свърши. Презирам се за това, че нощ след нош избирам по-лесното. Омразата се е свила на кълбо в мен и ме задушава. Тя сграбчва духа ми и го свлича на колене до мен. Той кашля и се задушава, докато омразата ми към самия мен става нетърпима.