Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

- Защо, Бърни? - питам го. - Защо продължават да ми причиняват това?

Но Бърни само се усмихва и казва:

- Все още не разбираш, така ли?

- Какво трябва да разбера?

Той ме поглежда и не бърза да отговори.

- Правят го, защото могат. - Гласът му е уморен, но твърд. Това е самата истина. -Отдавна е било замислено. Поне от година.

- Те ли ти казаха?

- Да.

- С тези думи?

- Да.

Стоим така може би няколко минути и размишляваме. Бърни се раздвижва пръв.

- Хайде, деца - казва, - слизайте долу. Ще сложа ролката и веднага идвам.

Излизаме във фоайето. Облягам се на вратата, а Одри ме пита:

- Винаги ли е така?

- Кажи-речи - отговарям, а тя само клати глава и мълчи. - Най-добре да тръгваме. След няколко опита я убеждавам да се върнем в салона.

- Почти свърши - казвам и кой знае защо ми хрумва, че за Одри това се отнася за филма.

А за мен?

Вече не мисля за филми. Не мисля за нищо. Само за карти. За аса.

Докато вървим по пътеката, екранът все още е бял.

Когато оживява, сцената е тъмна и виждам краката на двама млади мъже.

Те вървят.

Приближават самотна фигура на улицата.

Улица от този град.

Фигурата също е от този град.

Спирам като закован.

Одри продължава още малко, после се обръща и вижда погледа ми, вперен в екрана. Отначало само соча. Накрая отварям уста:

- Това съм аз, Одри.

Виждаме на екрана как братята Роуз и приятелите им ме нападат и ме смазват от бой на улицата.

Стоя на пътеката и чувствам белезите по лицето си.

Пръстите ми докосват и изгарят заздравяващата ми кожа.

- Това съм аз - казвам отново.

Казвам го шепнешком, а до мен Одри притваря очи и плаче в тъмния салон.

Следващата сцена показва как излизам от библиотеката и нося всичките книги. Следват лампичките на "Глори Роуд". Само една нощна снимка. Силата и славата. Най-напред мрак, после те светват и озаряват салона. После идва циклонът на верандата, без звук.

Виждам как майка ми изрича болезнените думи, почти ми ги забива в лицето, после бавно се отдалечавам, почти се блъскам в камерата. Гледаме как вървя към киното на "Бел Стрийт".

Последното нещо, което виждаме, са няколко думи, написани направо на лентата:

"Дни на изпитания за Ед Кенеди. Браво, Ед. Време е да продължиш."

И отново тъмнина.

Пълна тъмнина.

Все още не мога да помръдна крака. Одри се опитва да ме дръпне, но няма смисъл. Стоя като вкопан и се взирам в екрана.

- Хайде да седнем - казва тя и улавям тревога в гласа й. - Мисля, че е по-добре да седнеш, Ед.

Бавно премествам единия си крак. После другия.

- Може ли пак да пусна филма? - пита Бърни.

Одри ме гледа въпросително.

Вдигам леко глава и я отпускам в знак на съгласие.

- Да, Бърни - казва тя и се обръща към мен. - Добра идея. Ще се разсееш.

В продължение на няколко секунди обмислям друга идея - да изтичам навън и да претърся всичко наоколо, за да разбера кой е бил тук. Искам да попитам Бърни дали пак са били Дарил и Кийт. Искам да знам защо са казали тези неща на него, а мен ме държат в неведение.

Но знам, че няма смисъл.

Правят го, защото могат.

Думите ме плисват няколко пъти и си давам сметка, че съм точно там, където трябва да бъда. Защото пиките са последното изпитание, с което трябва да се справя. Трябва да останем.

Когато екранът примигва, очаквам прочутата сцена от "Непокорният Люк", в която той все пак се пречупва и всички го изоставят. Очаквам да извика от койката си: "Къде си сега?!"

Докато се връщаме на местата си, на екрана Люк се влачи в пълно, безнадеждно отчаяние. Обръща се и пада до койката си.

- Къде си сега? - казва тихо.

"Къде си сега? ", питам и аз и се обръщам. Очаквам да видя нечия фигура някъде в салона, да чуя стъпки по пода. Извъртам глава и се оглеждам. Има хора навсякъде - и никъде. Струва ми се, че във всеки ъгъл на потъналия в мрак салон зървам някого, но всеки път тъмнината се сгъстява още повече и остава само тя. Тъмнина.

- Какво има, Ед? - пита Одри.

- Те са тук - казвам й, макар че не мога да бъда сигурен в нищо. Всичко случило се напоследък ме е убедило точно в това. - Трябва да са тук.

Претърсвам с поглед целия салон, но не виждам нищо. И да са тук, не мога да ги видя.

Скоро разбирам.

Когато се връщаме на местата си, осъзнавам, че вече ги няма. Но са били тук.

Били са, защото на седалката ми лежи асо купа.

"Къде си сега?!", крещи Люк от екрана и биенето на сърцето ми му отговаря. То се люшва в мен като гигантска камбана, надига се и изгърмява оглушително. Преглъщам.