Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Преди една нощна смяна обикалям и ги разнасям и в повечето случаи успявам да се измъкна незабелязан. Софи обаче ме вижда. Трябва да си призная, че донякъде се бях надявал на това.

Не знам защо, но отношението ми към Софи е по-особено. Може би част от мен я обича, защото тя е вечният беглец, какъвто съм аз. Но има и още нещо.

Красива е.

Такава, каквато е.

Пускам плика в кутията, обръщам се и си тръгвам както обикновено, но гласът й ме застига някъде отгоре, от прозореца й.

- Ед!

Спирам и тя ми виква да почакам, а малко след това се появява на входната врата. Облечена е в бяла тениска и къси сини шорти. Косата й е вързана на опашка, но бретонът й се вее на челото.

- Само ти донесох картичка - казвам. - За Коледа.

Изведнъж се чувствам много глупав и непохватен.

Тя отваря плика и чете.

Специално за нея съм написал нещо повече под карото. Красива си. Виждам как очите й леко се замъгляват, когато го прочита. Това | е, което й казах на игрището в деня

на босите крака и кръвта.

- Благодаря, Ед - казва тя и разглежда картата. - Никога не съм получавала такава картичка.

- Бяха им свършили тези с Дядо Коледа и елхичките - казвам.

Малко ми е странно да изпращам карти на тези хора. Те никога няма да разберат какво означават, а в някои от случаите дори името Ед няма да им говори нищо. В крайна сметка решавам, че това не е важно, и със Софи си казваме довиждане.

- Ед! - повиква ме тя отново.

Вече съм в таксито. Свалям прозореца.

- Да, Софи?

- Кажи ми... - меко изрича тя. - Кажи ми какво мога да ти дам аз? Ти ми даде толкова много.

- Не съм ти дал нищо - казвам й.

Но тя ме познава достатъчно добре.

Това "нищо" е една празна кутия за обувки, която няма цена. И двамата го знаем.

Воланът е топъл под дланите ми, когато потеглям.

Последната картичка, която пускам, е за отец 0‘Райли, който явно нрави купон ♥ дома си за всичките безнадеждни случаи от неговата улица. Там са и онези тримата, които се опитаха да ми вземат якето и несъществуващите пари и цигари - ядат сандвичи с наденица и много чеснов сос.

- Я гледайте! - посочва ме единият, май се казваше Джо. - Това е Ед!

И се опитва да намери свещеника.

- Отче! - виква той, при което изплюва половината си сандвич. - Ед е дошъл!

Отец 0‘Райли се появява почти мигновено.

- Ето го! Човекът, който ми поднесе най-голямата изненада за тази година! Звънях ти.

- Бях малко зает, отче.

- Да, разбира се - кима той. - С мисията си. - И ме дръпва настрана. - Слушай, Ед, искам още веднъж да ти благодаря.

Знам, че трябва да съм доволен, но не съм.

- Не съм дошъл да ми благодарите, отче. Просто ви донесох една глупава картичка за Коледа.

- И все пак ти благодаря, момче.

Аз съм разочарован заради последното асо.

Тъкмо купите да са накрая.

Очаквах пики.

А получих купи и кой знае защо това ми се вижда още по-опасно.

Купите са сърца. Хората умират от разбито сърце. Получават сърдечни кризи. И тъкмо сърцето боди най-много, когато нещата вървят зле и се провалят.

Излизам на улицата. Отец О’Райли е доловил опасенията ми и казва:

- Още не е свършило, нали?

Знае, че той самият е само част от онова, което трябва да свърша. Едно от съобщенията.

- Не, отче - отвръщам. - Не е свършило.

- Ще се оправиш - казва той.

- Не - казвам, - няма. Няма да се почувствам по-добре просто ей така. Вече не.

Това е самата истина.

За да съм добре, ще трябва да си го заслужа. Картата още е в джоба ми, когато пожелавам на отеца весела Коледа и си тръгвам в нощта. Асото купа шава до гърдите ми, напира навън, мъчи се да излезе на открито в света, срещу който трябва да се изправя.

- Накъде? - питам на другия ден първата си клиентка, но не чувам какво ми отговаря. Единственото, което чувам, отново е гласът на миниатюрните сърца, които крещят и проглушават ушите ми.

По-бързо! По-бързо!

Няма го боботенето на двигателя.

Няма го прищракването на мигача.

Няма го гласа на клиентката, нито шума на уличното движение.

Само купите.

В джоба ми.

В ушите ми.

В панталоните ми.

Върху тялото ми. В дъха ми.

В самата ми същност.

- Само купи - казвам. - Навсякъде купи.

Но клиентката няма представа за какво говоря.

- Ето тук е добре - казва.

На вид е около четирийсетте. Дезодорантът й ухае на сладък дим, а гримът й е с цвят на рози. Тя ми подава парите и казва, гледайки ме в огледалото:

- Весела Коледа.

Гласът й напомня за купи. За сърца.