Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

- Искаш ли нещо? - питам го. - Пиене, ядене, кафе?

- Не, благодаря - казва той, но не си тръгва.

Няколко мига стоим в неловко мълчание. Накрая Ричи казва, загледан някъде покрай

мен:

- Не ми се прибира вкъщи тая нощ, Ед.

Улавям в очите му някаква тъга, но той бърза да я изтрие. Гледа в ключовете и аз се чудя какво ли се таи под спокойната, безметежна външност на приятеля ми. Уморено се питам какво би могло да тревожи един толкова безгрижен тип.

Той отново ме поглежда.

- Хубаво - казвам. - Остани тогава.

Ричи сяда до масата.

- Благодаря, Ед. Здрасти, Портиер.

Портиер влиза в кухнята, а аз отивам да доведа Марв.

За момент си мисля да го оставя навън в колата, но коледното настроение действа дори на такива като мен.

Понечвам да почукам по стъклото, но ръката ми влиза вътре.

Много ясно. Няма стъкло.

Марв още не го е поправил след оня нескопосен банков обир. Мисля, че направи някакъв опит, но майсторът каза, че стъклото ще струва повече от самата кола.

Той спи, покрил главата си с ръце, и комарите се редят на опашка да пият от кръвта му.

Предната врата е отключена. Отварям я и натискам клаксона.

- По дяволите! - подскача той.

- Влез вътре - казвам му.

След малко чувам вратата да се отваря и стъпките му се затътрят зад гърба ми.

Ричи заема дивана, Марв се просва на леглото ми, а аз оставам в кухнята. Казвам на Марв, че така или иначе нямам намерение да спя, и той великодушно се съгласява да си легне.

- Благодаря, Ед.

Преди да влезе в стаята, използвам момента и вадя всички карти от нощното шкафче. Камъкът на Татупу също е там.

Сядам в кухнята и ги разглеждам, чета отново съобщенията, макар че от умора думите се разбъркват и подскачат пред очите ми. Чувствам се смазан.

В състояние на полусън си спомням карите, съживявам в паметта си спатиите, дори се усмихвам на пиките. Купите ме притесняват. Не искам да заспивам, за да не ги сънувам.

"Традиция" понякога е мръсна дума, особено по Коледа.

По цялото земно кълбо семействата се събират и хората се радват един на друг за няколко минути. После в продължение на час се изтърпяват. След което започват да си лазят по нервите.

Отивам да видя майка ми след спокойно прекараната сутрин с Ричи и Марв. Хапнали сме остатъците от коледната вечеря и сме изиграли няколко игри на карти. Без Одри не е същото, затова бър-зо-бързо приключваме и двамата си тръгват.

Както обикновено всички се събираме в дванайсет при мама.

Сестрите ми са там с децата и съпрузите си, а Томи се появява с някаква зашеметяваща мадама, която е успял да забърше в университета.

- Това е Ингрид - представя я той.

Трябва да призная, че Ингрид е момиче като от списание. С дълга тъмна коса, гладко мургаво лице и тяло, в което ти се иска да се разтвориш.

- А, дойде, значи - казва майка ми, като ме вижда.

- Честита Коледа, мамо! - възкликвам ентусиазирано и съм сигурен, че всички улавят сарказма ми.

Сядаме да ядем.

Разменяме си подаръци.

Возя на "самолетче" и на конче децата на Лий и Катрин стотина пъти, или поне докато още се държа на краката си.

Хващам Томи и Ингрид да се натискат в хола, точно до прословутата кедрова масичка.

- Опа... извинявайте.

И се изнизвам от стаята.

Желая му късмет.

В четири без четвърт става време да отида при Мила. Целувам сестрите си, стискам ръцете на мъжете им и казвам довиждане на децата.

- Идва последен, тръгва си пръв - казва майка ми и издухва дима от цигарата. Около Коледа винаги пуши много. - А живее най-близо.

Запазвам самообладание, макар че ми се иска да избухна и да й кажа всичко, което си мисля.

Тя клевети баща ми, мисля си. Обижда ме при всеки удобен случай. Иска ми се да смажа с думи тази жена, която си седи в кухнята, гълта тютюнев дим и го издухва от дробовете си.

Но само я поглеждам в очите и казвам през топлата мъгла:

- От пушенето се погрознява.

И си тръгвам, а тя остава, хваната в облака от дим като в капан.

Вече съм отвън на моравата, когато някой извиква след мен. Първо Томи, после майка ми.

Томи излиза след мен.

- Добре ли си, Ед?

Правя няколко крачки назад.

- Добре съм, Томи. Много шантава година, но се справям. А ти?

Сядаме на стъпалата, наполовина огрени от слънцето. Аз съм в сенчестата част, а Томи е на светло. В това има нещо символично.

За пръв път този ден се чувствам добре, докато с брат ми си разменяме кратки въпроси.

- Как върви университетът?