Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Ричи. Марв. Одри.

Първоначалният ми ентусиазъм обаче бързо се сменя с тревога.

Дано посланията да са хубави, мисля си, но нещо ми подсказва, че няма да е лесно. Сигурно има основателна причина да са оставени за накрая. Освен че са ми приятели, те са и най-трудната ми задача, усещам го.

Стиснал картата, стоварвам каталога на масата.

Бърни е притеснен.

- Какво има, Ед?

-Пожелай ми късмет, Бърни - казвам. - Пожелай ми сърцата да победят.

Той го прави.

С картата в ръка излизам на улицата. Отвън ме чакат мракът и несигурността на онова, което предстои.

Обзема ме страх, но не се отдръпвам, а тръгвам право към него.

Мирисът на улицата се мъчи да ме сграбчи, но аз се отърсвам от него и продължавам да вървя. Всеки път когато по ръцете и краката ми плъзват тръпки, тръгвам по-бързо, тласкан от мисълта, че щом Одри, Ричи и Марв имат нужда от мен, трябва да бързам.

Улицата е страх.

Всяка стъпка е страх.

Мракът се сгъстява и аз започвам...

Да тичам.

Първият ми порив е да отида направо при Одри.

Искам да стигна възможно най-бързо и да реша проблема й, какъвто и да е той. Дори не ми се мисли, че може да се наложи да направя нещо неприятно.

Само да стигна там, казвам си, но после интуицията ми подсказва друго.

Продължавам да вървя, но вадя картата и я приближавам до очите си. Проверявам реда. Ричи. Марв. Одри.

Внезапно осъзнавам с пределна яснота, че трябва да следвам реда. Одри неслучайно е последна и аз го знам. Пръв е Ричи.

- Да - кимам на себе си и поемам към къщата му на "Бридж Стрийт”. Тръгвам по най-прекия път и краката ме носят все по-бързо.

Питам се дали не бързам, за да стигна час по-скоро до Одри, но предпочитам да не си отговоря.

Съсредоточавам се върху Ричи.

Лицето му изниква пред мен, докато минавам под сведените клони на някакво дърво. Отмахвам го заедно с листата, но продължавам да чувам гласа и подмятанията му, докато играем карти. Спомням си неподправената му радост при вида на Марв, целуващ Портиер.

Ричи, чудя се. Какво ли послание мога да предам на Ричи?

Почти съм стигнал.

Още малко и ще съм на ъгъла на "Бридж Стрийт".

Пулсът ми препуска стремглаво и набира скорост.

Свивам зад ъгъла и тутакси виждам къщата на Ричи. Една голяма въпросителна се изправя до мен и диша в лицето ми.

Какво да правя сега?

Всички други задачи бяха сравнително леки, защото не познавах хората (като изключим майка ми, но и тогава, докато седях в италианския ресторант, нямах представа, че чакам нея). Просто чаках удобен случай. Но Ричи, Марв и Одри познавам достатъчно добре, за да се мотая и да слухтя около къщите им. Това е последното, което бих направил.

Въпреки това размишлявам около минута и в крайна сметка решавам да седна под един стар дъб и да чакам.

Стоя така около час и ако трябва да съм честен, не се случва кой знае какво. Виждам, че родителите на Ричи са се прибрали от почивка (забелязвам майка му да мие чиниите).

Става късно и скоро остава да свети само кухнята. Лампите във всички къщи са угасени и свети само уличното осветление.

В къщата на семейство Санчес една самотна фигура се приближава до кухненската

маса и сяда.

Не е много трудно да позная Ричи.

Замислям се дали да не вляза, но още преди да съм станал, някакви хора приближават към мен.

Не след дълго над мен застават двама мъже.

Мъже, които ядат пай.

Единият ме поглежда отвисоко и ме заговаря. Гледа ме с някакво презрително безразличие, което ми е смътно познато.

- Казаха ни, че можем да те намерим тук, Ед.

Той клати глава и хвърля пая си, явно купен от близката бензиностанция.

- Ама си рядък досадник, знаеш ли?

Гледам го, онемял от изумление.

- Така ли е, Ед? - пита другият и колкото и нелепо да звучи, без маските са почти неузнаваеми.

- Дарил? - казвам.

- Да.

- Кийт?

- Същият.

Дарил сяда до мен и ми подава пая си.

- В името на доброто старо време - обяснява той.

- Ясно - отвръщам, все още зашеметен. - Благодаря.

Връхлитат ме спомените за последното им посещение. За кръв, думи и изцапан под. Не мога да не попитам.

- Нали няма да ме...

Но ми е трудно да го изрека.

- Какво? - пита Кийт, който се е настанил от другата ми страна.

- Да те превъзпитаваме?

- Ами... Да.

В знак на благоразположение Дарил отваря найлоновия плик с пая и ми го подава.

- Не, Ед, няма. Днес няма да има посегателства. В никакъв случай!

И се засмива някак носталгично. Едва ли не имам чувството, че сме стари бойни другари или нещо от този род.