Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

- Е, освен ако не се правиш на интересен...

Той се настанява по-удобно на земята. Има бледа кожа, нашарена от белези, но въпреки това е хубав. Затова пък лицето на Кийт е изпъстрено с дупки от акне, носът му е като човка, а брадата му е крива.

Поглеждам го и казвам:

- да знаеш, приятел, с маската те харесвам повече.

Дарил се изсмива кратко. Не бих казал, че Кийт се чувства поласкан, но скоро се успокоява и помежду ни се възцарява разбирателство. Сигурно защото сме преминали заедно през изпитания, макар и от различни страни на барикадата.

Известно време мълчим и ядем пай.

- Няма ли сос? - питам.

- Казах ти! - заявява Кийт.

- Какво? - не разбира Дарил.

- Казах му, че трябва да ти вземем и сос, Ед, но на тая скръндза му се досвидя.

Дарил отмята глава, преди да отговори.

- Виж какво, сосът е опасен. - Той насочва пръст към ризата ми. - Виждаш ли с

какво е облечен Ед? Хайде, кажи. Какъв ЦВЯТ е?

- Знам какъв цвят е. Дарил! Не е нужно пак да се държиш с мен като с малоумен.

- Пак? Кога, по дяволите, съм се държал с теб като с малоумен?

Двамата почти си крещят, докато аз седя помежду им и отхапвам от изстиналия пай.

- В момента се държиш така - негодува Кийт и се опитва да въвлече и мен в спора. -Ти какво мислиш, Ед? Как ти се струва? Държи ли се с мен като с малоумен?

И ме пронизва с поглед. Решавам да отговоря на въпроса на Дарил.

- Аз съм с бяла риза - казвам.

- Точно така - подхвърля Дарил.

- Какво значи "точно така”?

- Това, Кийт, че за Ед е твърде опасно дори да си помисли да яде пай със сос! - В момента тонът му определено е назидателен. - Ще потече, ще му покапе по хубавата бяла риза и нещастникът ще трябва да я пере. А в момента това не е нужно, нали така?

- Нищо няма да му стане, ако я изпере! Ще я натика в пералнята заедно със смрадливото си куче - има да се върти поне два часа!

- Няма нужда да намесваш Портиер - протестирам аз. - Нищо не ти е направил.

- Така е - съгласява се Дарил. - Това не беше честно, Кийт.

Кийт тутакси се успокоява.

- Прав си. - Дори се извинява. - Извинявай, Ед.

Вече ми е ясно, че този път са им наредили да се държат възможно най-добре с мен. Сигурно затова спорят още по-ожесточено помежду си.

Те продължават пререканията си още известно време, накрая се извиняват един на друг и тримата си говорим кротко в нощта, която тихо ни обгръща.

Чувстваме се доста уютно, докато Дарил ни разправя вицове за мъже, които "влизат в един бар", мадами с пушки и съпруги, сестри и братя, готови да преспят с млекаря срещу един милион долара.

Да, доста ни е уютно, докато лампата в кухнята на Ричи не угасва.

Изправям се и изричам:

- Страхотно!

Обръщам се към двамата любители на спора и им казвам, че съм изпуснал шанса си. Това очевидно не ги притеснява особено.

- Какъв шанс? - пита Дарил.

- Много добре знаеш.

Той обаче само клати глава.

- Не, Ед, всъщност не знам. Знам само, че това е следващото ти послание, а ти още не си наясно какво се иска от теб.

Изрича го небрежно, но долавям нещо недоизказано. Вярно е, казвам си.

Там е цялата работа. Наистина не знам какво да правя. Просто си стоя и чакам да ме осени. Отговорът да дойде сам.

Дарил и Кийт стоят до мен под дъба. Кийт е този, който го изрича на глас. Дрезгав, добронамерен глас, който прозвучава над самото ми ухо:

- Какво изобщо правиш тук, Ед? - Думите се втурват към мен и нахлуват в ухото ми. - Какво чакаш? Би трябвало да знаеш какво трябва да направиш...

Той изчаква няколко секунди и изсипва върху ми последния поток от думи, който ме залива и нахлува в мен.

- Ричи е един от най-добрите ти приятели, Ед. Не би трябвало изобщо да мислиш, да чакаш и да се чудиш какво да правиш. Ти вече го знаеш - без каквито и да било въпроси и съмнения, така ли е? - И повтаря: - Така ли е, Ед?

Отстъпвам назад и се свличам до дървото.

Двете фигури продължават да стоят, загледани в къщата.

Гласът ми колебливо се надига, за да кацне в краката им.

Знаеш какво да правиш, мисля си.

- Да - казвам. - Знам.

Внезапно изплувалите образи ме разкъсват.

Парчетата се пръсват по земята около мен.

Кийт и Дарил си тръгват.

- Ура! - казва единият, не знам кой точно.

Искам да се изправя, да хукна след тях и да ги моля да ми кажат кой стои зад всичко това и защо. Но не мога.

Мога единствено да седя и да събирам парчетата от онова, което току-що съм видял.

Видял съм Ричи.

Видял съм себе си.

Сега, под разклоненото над мен дърво, се опитвам да го отрека и да се изправя, но ми премалява и отново сядам.