Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Наблюдавам Ричи.

Искам да го хвана натясно.

Да го накарам да се почувства неловко, да го измъкна оттук и да го завлека в кухнята му в един през нощта. Успея ли някак да го направя, може би ще имам късмета да видя разширена версия на това как се чувства и как изглежда там. Въпросът е да улуча точния момент.

Моментът идва половин час по-късно, когато той предлага следващия път да играем карти ♥ тях.

- Какво ще кажете за осем? - пита.

Всички са съгласни и вече се каним да се разделим, когато подмятам:

- Тъкмо ще ми покажеш каква е тая станция, дето я слушаш. - Насила се заставям да бъда груб и безогледен. - Нощният блок май е много интересен.

Той ме поглежда.

- За какво говориш, Ед?

- За нищо - казвам и спирам дотук, защото съм видял изражението му и знам какво означава. Знам как изглежда и как се чувства Ричи под парализиращата кухненска лампа.

Потапям се в тъмнината на очите му и го откривам някъде дълбоко вътре да се лута из лабиринт от безименни, празни улици. Съвсем сам. Улиците се сменят и се въртят около него, но нито ходът му, нито настроението му се менят.

- Чака ме - казва той, когато заставам до него в лабиринта.

- Кое, Ричи? - питам.

Отначало той просто продължава да върви. Едва когато поглеждам надолу към краката ни, виждам, че всъщност не отиваме никъде. Светът е този, който се движи -улиците, въздухът и тъмните петна на небето вътре.

С Ричи стоим неподвижно.

Представям си го да казва:

- Там е. Някъде там. - Сега вече стъпките му имат посока. - Иска да отида при него. Да го взема.

Всичко застива.

Виждам го ясно в очите на Ричи.

- Какво те чака, Ричи? - казвам отвътре.

Но знам.

Знам и без да го питам.

Надявам се само да го намери.

Когато всички се разотиват, изпивам още едно кафе с Портиер. След около половин час ни стряска чукане по вратата. Ричи, мисля си.

Портиер като че кима в знак на съгласие. Отивам и отварям.

- Здрасти, Ричи - казвам. - Забрави ли нещо?

- Не.

Пускам го да влезе и сядаме до масата в кухнята.

- Кафе?

- Не.

- Чай?

- Не.

- Бира?

- Не.

- Много си претенциозен!

Той отминава репликата ми с мълчание, но след малко ме поглежда и пита остро:

- Следиш ли ме?

Отвръщам на погледа му.

- Аз следя всички.

Той пъха ръце в джобовете си.

- Ти какво, да не си някакъв извратеняк?

Чудно, и Софи ми зададе същия въпрос. Свивам рамене.

- Не повече от всеки друг, предполагам.

- А можеш ли да спреш?

-Не.

Той приближава лице към мен.

- Защо?

- Не мога.

Виждам недоверието в погледа му. Тъмните му очи сякаш ме питат: Защо не ме светнеш, Ед? И аз го правя.

Отивам в спалнята и вадя картите от чекмеджето. Връщам се в кухнята и ги слагам пред приятеля си.

- Помниш ли, когато през септември намерих първата карта в кутията? Казах ви, че съм я изхвърлил, но не съм. А сега ти си на една от картите, Ричи. Ти си едно от посланията.

- Сигурен ли си?

Опитва се да ми каже, че може да е станала грешка, но аз не го слушам. Само клатя глава и усещам как под мишниците ми пълзят струйки пот.

- Ти си - казвам.

- Но защо?

Той се опитва да ме разколебае, но аз не се поддавам. Не мога да го оставя да потъне отново в онова тъмно място вътре в себе си, където гордостта му е пръсната по пода на

някаква тайна стая. Изричам безизразно:

- Ричи, това твоето на нищо не прилича.

Ричи ме гледа, сякаш току-що съм застрелял кучето му или съм му казал, че майка му е умряла.

Той седи в онази кухня всяка нощ и без значение какво говорят гласовете по радиото, думите винаги са едни и същи. Същите, които току-що съм изрекъл, и той го знае.

Затова гледа в масата.

А аз гледам някъде над рамото му.

И двамата мислим за онова, което съм казал. Ричи има вид на бито куче.

Така минава доста време. Внезапно ни лъхва позната миризма. Влиза Портиер.

- Ти си добър приятел, Ед - казва Ричи и се обръща към Портиер с обичайното си безгрижно изражение, което в момента трудно му се удава. - А ти смърдиш на пор.

После става и си тръгва.

Думите му още витаят около мен, когато чувам как пали мотора си и изпърпорва по тъмната, замряла улица. Това беше малко грубо, Ед, казва Портиер. Не му отговарям.

Следващата нощ отново съм пред къщата на Ричи. Нещо ми подсказва, че не бива да се размеквам.

Виждам силуета му в кухнята, но този път той излиза през външната врата с радиото в едната ръка и бутилка в другата. Спира и ме повиква:

- Ей, Ед!

Излизам от сянката.

- Хайде да идем на реката - казва той.