Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

•k’k’k

Реката е извън града. Вървим дотам и сядаме на брега. Подаваме си бутилката, а в това време радиото тихо каканиже.

- Знаеш ли, Ед - казва Ричи по някое време. - Бях решил, че имам синдром на хроничната умора...

И млъква, сякаш забравил какво иска да каже.

- И? - подканям го.

- Какво?

- Синдром на хроничната умора...

- А, да - сепва се той. - Та така, мислех си, че съм болен от това нещо, но после разбрах, че всъщност съм едно от най-мързеливите копелета, които светът е виждал.

Забавно.

- Какво пък, не си единственият.

- Но повечето хора имат работа, Ед. Дори Марв има работа. Дори ти имаш работа.

- Какво искаш да кажеш с това "дори ти"?

- Ами ти не си най-амбициозният човек на света.

Не мога да не се съглася.

- Така е - свивам рамене. - Пък и карането на такси трудно може да се нарече истинска работа.

- А как може да се нарече? - пита Ричи.

- Оправдание - отговарям.

Ричи не казва нищо, защото знае, че съм прав. Продължаваме да пием, а реката тича край нас.

Седим така около час.

Ричи става и нагазва в реката. Водата е над коленете му.

- Такъв е и животът ни, Ед.

Явно мисълта, че животът минава покрай нас, му е хрумнала И на него.

- Аз съм на двайсет и виж ме... - "Татуировката на Хендрико" Прайър ми смига на лунната светлина. - Няма нищо, което да ми се прави.

Истината понякога е оголена до крайност. И можеш само да я, съзерцаваш.

Обикновено въртим и сучем и сами си вярваме. "Добре съм - казваме. - Всичко е супер Но понякога истината ни връхлита и не можем да си затворим очите за нея. Тогава разбираме, че понякога тя не е отговор, а въпрос. Дори в този момент се чудя каква ли част от живота ми е самозаблуда.

Ставам и влизам в реката при Ричи.

Стоим така, до колене във водата, а истината дърпа крачолите ни и смъква панталоните ни.

Реката тича покрай нас.

- Ед! - казва Ричи по някое време. Още сме във водата. - Има едно нещо, което искам.

- И какво е то, Ричи?

- да искам нещо - отвръща простичко той.

На другия ден Ричи пропуска кръчмата и пункта за залагания и наистина започва да си търси работа. Колкото до мен, аз също се замислям сериозно за онова, което си казахме на реката.

Возя хората из града, казват ми какво да правя и къде да ходя. Наблюдавам ги. Говоря с тях. Днес времето е хубаво. Времето винаги е някакво.

Хленча ли?

Оплаквам ли се?

Не.

Това съм си избрал да правя. Но това ли е, което искаш?, питам се.

Следващите няколко километра отговорът е "да". Да, заблуждавам сам себе си, това е. Опитвам се да си внуша, че животът ми е точно такъв, какъвто го искам, но знам, че не е. Знам, че таксито и съборетината под наем, която обитавам, не могат да бъдат смисълът на живота ми. Просто не е възможно.

Имам чувството, че в един момент просто съм спрял и съм казал: "Това е Ед Кенеди

Не ме напуска усещането, че някъде по пътя съм се запознал.

Със себе си.

Ето ме, това съм аз.

- Ей, сигурен ли си, че това е пътят? - пита дебелият костюмиран клиент от задната седалка.

Поглеждам го в огледалото и казвам:

- Не знам.

Следващите няколко дни минават спокойно. Една вечер играем карти и осъзнавам, че е време да се заема с Марв. Ричи вече е поел накъдето трябва, сега е ред на Марв.

Наблюдавам го с крайчеца на окото и се чудя. Какво трябва да правя с Марв, по дяволите? Той работи. Има пари. Кара най-скапаната кола на света, но това явно не го притеснява, щом не му се налага да похарчи част от тези пари, за да си купи нова.

Какво иска тогава?

От какво може да има нужда?

Досега всеки път съм чакал отговорът сам да дойде.

С Марв не съм сигурен. Усещането ми е друго. Той се таи някъде наблизо, но явно го подминавам, без да го забележа. Може би и сега ми е пред очите, но да виждаш и да разбираш са две различни неща.

Марв по някакъв начин има нужда от мен.

А аз не знам какво да правя.

Тази неопределеност продължава и през следващите двайсет и четири часа. Нова година идва и си заминава. Фойерверките в небето над града са избледнели. Заглъхнали са виковете на пияниците, които са омазали таксито ми и сега хъркат сред вонящите на бира завивки, за да се събудят с глави, натежали от махмурлук.

Този път всички се събраха у Ричи и аз също се отбих около полунощ. Родителите му правеха купон. Стиснах ръцете на Марв, Ричи и Саймън. Целунах Одри по бузата и я попитах как е успяла да се уреди да почива на празника. Явно чист късмет.