Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Той се кани да опита отново, но аз се пресягам и изтръгвам ключа от стартера.

- Марв! - прошепвам, но шепотът ми прозвучава като крясък. - Трябва ми помощта ти. Трябват ми пари.

Времето забавя хода си и чувам дишането ни. В мълчание минава около минута.

Това е краят на досегашните ни повърхностни отношения. Наистина имам чувството, че нещо е умряло.

Само споменаването на думата "пари" е достатъчно да събуди интереса на Марв. Той свива вежди и ме гледа известно време, но не изглежда никак въодушевен.

Накрая казва:

- Колко, Ед?

И аз избухвам.

Отварям вратата на колата и изскачам.

И пак я затръшвам с все сила.

Облягам се на прозореца и насочвам пръст към приятелчето зад волана.

- Точно каквото очаквах! Ти си най-стиснатото копеле на света, Марв! - заявявам безмилостно. - Не мога да повярвам!

Мълчание.

Тиха улица и мълчание.

Обръщам се и се облягам на вратата. Марв слиза и заобикаля. Застава пред мен.

-Ед!

- Съжалявам.

Дотук добре, мисля си.

- Нищо подобно - казва той.

- Просто си помислих...

Марв ме прекъсва:

- Ед, аз нямам...

Думите му заглъхват.

- Помислих си, че би могъл.

- Нямам пари, Ед.

Това вече е пълен потрес.

- Как така, Марв? - правя крачка напред и се вглеждам в него.

- Къде са?

- Похарчих ги.

Гласът му е някъде другаде. Отсъстващ. Сякаш идва отдалеч.

- За какво, Марв?

Започвам да се ядосвам.

- За нищо определено. - Гласът му започва да се връща. - Вложих ги във фонд и не мога да тегля поне няколко години. Заради лихвите. - Това го казва много сериозно и замислено. - Не мога да тегля.

- Изобщо?

- Изобщо.

- Дори животът ти да зависи от това?

- Предполагам.

Започвам отново да крещя. Викът ми като че разголва улицата.

- Марв, и защо го направи, по дяволите?

В този миг Марв се пречупва.

Бързо заобикаля колата, качва се и сяда зад волана. Вкопчва се в него и тихо плаче. Ръцете му сякаш се стичат по волана. Сълзите извират от очите му, задържат се там и неохотно пълзят към гърлото му.

Отивам при него.

- Марв! - Изчаквам. - Марв, какво става?

Той обръща глава към мен и покрусените му очи търсят моите.

- Качвай се - казва. - Ще ти покажа нещо.

Фордът пали още от четвъртия опит и Марв ме прекарва през целия град. Сълзите се стичат по бузите му, но вече не толкова неохотно. Лъкатушат надолу като пияни.

Спираме пред малка дъсчена съборетина и Марв слиза. Слизам ; след него.

- Помниш ли? - пита той.

Помня.

- Сюзан Бойд - казвам.

Думите му с мъка си пробиват път. Лицето му е разтворено в мрака, но още мога да различа чертите му.

- Когато семейството й напусна града - казва той, - си имаше причина...

- Господи - опитвам се да кажа, но думите засядат на гърлото ми.

Марв заговаря за последен път.

Размърдва се и светлината на уличната лампа го пронизва. Думите плисват като капки кръв.

- Детето трябва да е на две и половина.

Връщаме се в колата и дълго седим, без да си кажем дума. Марв започва да трепери неудържимо. Лицето му е почерняло от работата на открито, но сега е бял като платно.

Вече си обяснявам всичко.

Виждам го, сякаш е написано на челото му.

Жигосано.

Черно на бяло.

Да, сега си обяснявам всичко.

Жалката кола.

Манията да къта пари и отвратителното скъперничество.

Дори склонността му да спори, ако си послужим с езика на "Брулени хълмове". Марв страда, съвсем сам, и всичко това е опит да заглуши вината си.

- Искам да дам на това дете нещо, разбираш ли? Когато порасне.

- Имаш ли представа дали е момче, или момиче?

- Не.

Той вади от портфейла си пожълтял лист от бележник.

Когато го разгъва, виждам адрес, очевидно повторен няколко пъти отгоре, та да не се заличи.

"Кабрамата Роуд" 77, Обърн.

- Една от приятелките й ми го даде - казва безизразно Марв. - Когато семейството й просто изчезна, обиколих всичките й приятелки и ги молих да ми кажат къде е отишла. Каква жалка картинка бях. Дори плаках на стълбите на Сара Бишоп! - Думите излизат като ехо от устните му, които остават неподвижни, почти застинали. - Тя беше моето момиче, човече! Моята малка Сюзан! - От устата му се изтръгва саркастичен смях. - Баща й беше голям цербер, но тя успяваше да се измъкне няколко пъти в седмицата, час преди да съмне, и отивахме в оня царевичак. - Сега почти се усмихва. - Носехме си одеяло и го правехме на него... Тя беше невероятна, Ед.

Той ме поглежда право в очите. Щом е решил да го каже на някого, поне да е както трябва.

- Обичах вкуса й. - В усмивката му улавям отчаяние. - Понякога си играехме с огъня и оставахме, докато изгрее слънцето..,