Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

- Моля? - пита човекът все така смирено.

- Искай му пари - повтарям, този път по-силно. Не мога да се сдържа.

- Извинявайте, господине - казва старецът по навик. И още повече посърва. -Прощавайте, че ви поисках.

Измъкнал съм от джоба си петдоларова банкнота и му я подавам.

Той я поема, сякаш е някаква реликва. Сигурно рядко му дават банкноти.

- Бог да ви благослови.

И я гледа като хипнотизиран, а аз хващам торбите.

- Не - казвам, - Бог да благослови вас.

Поемам към дома. Торбите ще ми откъснат ръцете, но не ми прави впечатление. Никак даже.

Той работи. Пие. Играе карти. Чака Коледния мач всяка година. Това е животът на Марв.

Да, и четирийсетге бона.

Във вторник се отбивам при Мила да видя как е. Никога не ми омръзва да съм Джими, макар че "Брулени хълмове” понякога ме дразнят. Проблемът е, че Хийтклиф е противно копеле, а Катрин ми лази по нервите. Най-люто обаче мразя Джоузеф, отвратителния слуга. Не стига, че през цялото време поучава и досажда, но И нищо не му се разбира.

Най-хубавото в цялата история е Мила. За мен това е нейната история. Когато мисля за тази книга, си представям Мила. Представям си как старите й сълзящи очи ме гледат, докато чета, а тя слуша. Приятно ми е да затворя книгата и да видя старата жена заспала в креслото си. Мисля, че тя е любимото ми послание.

Но освен нея имам още и Софи, отец О’Райли и семейство Татупу. Та дори и братята Роуз.

Добре де.

Това с братята Роуз беше малко прекалено.

Напоследък разхождам Портиер доста често и си припомням досегашните послания. Донякъде имам чувството, че съм измамник. Подобни равносметки се правят накрая, а аз още не съм свършил. Имам да изпълня още две задачи. За двама от най-добрите ми приятели.

Може би затова си позволявам да мисля за предишните.

Боя се за Марв и за Одри. Боя се за самия себе си.

Не можеш да ги изоставиш, напомням си, а минутите се изнизват.

Страх ме е.

Не съм стигнал дотук, за да предам хората, които познавам най-дълго и на които държа най-много. Връщам се към всички тях поред, от "Едгар Стрийт" до Ричи.

Страх ме е.

Посланията ми дават кураж.

- Очертава ли се някаква работа на хоризонта? - питам Ричи, когато в неделя вечер се събираме у дома.

- Още не - клати глава той.

- Ти? - възкликва Марв. - Работа?

И избухва в истеричен смях.

- Какво лошо има? - сопва му се Одри.

Ричи не казва нищо, но всички виждаме, че е засегнат. Дори и Марв, който се опитва да сподави смеха си. Той се прокашля И казва:

- Извинявай, Рич.

Ричи бързо прикрива обидата си и си придава обичайния безгрижен вид.

- Няма проблем.

Тайничко дори се радвам, че Марв е успял да го жегне. Ако не друго, сега поне ще се опитва да му затвори устата и ще иска да му види физиономията, когато си намери работа. Да затвориш устата на Марв, определено си е удоволствие.

- Аз раздавам - казва Одри.

Когато приключваме с картите, часът е почти единайсет. Ричи си заминава, а отвън на верандата Марв предлага на Одри да я закара до тях. Тя отказва по разбираеми причини.

- Защо не? - настоява Марв.

- По-бързо ще стигна пеша, Марв - опитва се да го убеди Одри.

- Пък и комарите навън са по-малко, отколкото там. - И посочва към древното возило.

- Много благодаря! - нацупва се Марв.

- Не помниш ли какво стана миналия път, когато тръгна да ме караш? Преди няколко седмици?

Марв си дава вид, че не се сеща. Тя обаче му припомня.

- Накрая бутахме чак до вас.

В този миг й хрумва идея.

- Трябва да си вземеш колело и да го сложиш на задната седалка.

- Защо?

Става интересно. Почти забавно.

- Стига, Марв - казва тя. - Отговори си сам по пътя. Особено ако закъсаш.

Тя махва с ръка за довиждане и тръгва към улицата.

- Довиждане, Одри - прошепвам след нея.

Марв се качва в колата си. Моля се да се случи неизбежното и то се случва.

Моторът изхърква седем-осем пъти. Прекосявам моравата, отварям предната врата и се качвам.

Марв ме поглежда озадачен.

- Какво правиш, Ед?

Тихо изричам:

- Искам да ми помогнеш, Марв.

Той отново се опитва да запали. Никакъв шанс.

- Как? - пита и пробва отново. - да не си решил да правиш ! ремонт?

- Не, Марв.

- Или да очистя Портиер вместо теб?

- да очистиш ли?

- Ами така де. Да му светя маслото.

- Ти за Ал Капоне ли се мислиш?

Марв е във възторг от собствената си шега и продължава да ръчка с ключа, което ме вбесява.

- Марв - казвам, - спри най-сетне с тоя ключ и се опитай да бъдеш сериозен поне две минути. Ще ми направиш ли тази услуга?