Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Марв поглежда часовника.

- В 7:05 ще вляза.

7:05 минава и заминава.

- Добре де, в седем и десет.

- Спокойно, Марв.

В 7:46 Марв излиза от колата и застава до нея.

- Късмет - казвам му.

От мястото си чувам как блъска сърцето му. Не знам как не смазва вътрешностите му.

Той не помръдва. Три минути.

Пресича пътя.

Два опита да прекоси двора.

Първия път като че се сепва.

Успява от втория път.

Четиринайсет опита да почука на вратата. Когато най-сетне чувам как кокалчетата му удрят по дървото, звукът е тъп, като че са натъртени. Вратата се отваря и Марв стои пред нея в новите си джинси, хубавата риза и ботушите. Говорят нещо, но не чувам Думите, разбира се. Споменът за блъскащото му сърце и хлопането по вратата ме е сграбчил за гърлото.

Той влиза вътре и сега чувам моето сърце. Това може да се окаже най-дългото чакане в живота ми, мисля си. Но греша.

След трийсетина секунди Марв излиза. По-точно изхвърча от вратата и се стоварва на двора. Хенри Бойд, бащата на Сюзан, му хвърля пердах, който Марв дълго ще помни. Тънка струйка кръв се стича от лицето му на тревата.

Излизам от таксито.

За да разберете за какво става дума, ще ви кажа, че Хенри Бойд не е едър, но е мощен.

Нисък, но набит.

И има воля. Джобна версия на моя човек от "Едгар Стрийт". Освен това е трезвен, а аз нямам пистолет.

Пресичам улицата. Марв се е проснал на двора като настъпена жаба. Нокаутиран е. С думи. Застрелян.

От насочения пръст на Бойд.

- А сега се разкарай оттук!

Дребният, но як като бик мъж се е надвесил над Марв и потрива ръце.

- Господине... - чувам умолителния глас на Марв. Движат се само устните му.

Нищо друго. Сякаш говори на небето.

- Имам почти петдесет хиляди...

Но Хенри Бойд не проявява интерес. Надвесва се над него.

Някъде плаче хлапе. Съседите вече са наизлезли, да не изпуснат зрелището. Хенри се обръща към тях и им казва да си приберат дебелите турски задници по къщите. Това са негови думи, не МОИ.

- А ти! - Той отново заковава Марв с гласа си. - да не си посмял повече да стъпиш тук, чу ли?

Отивам и клякам до Марв. Горната му устна е огромна И кървава. Не може да се каже, че е на себе си.

- Ти пък кой си, по дяволите?

Мамка му, мисля си нервно. Май на мен говори. Отговарям бързо. Почтително.

- Само си прибирам приятеля от моравата ви.

- Добре правиш.

Сега виждам Сюзан. На вратата е и държи за ръка някакво дете. Момиченце. Имаш момиченце!, иска ми се да изкрещя на Марв, но благоразумно замълчавам.

Кимвам на Сюзан.

- Сузи, прибирай се!

И тя ми кимва.

- Веднага!

Детето пак се разплаква.

Тя се прибира, а аз помагам на Марв да се изправи. На ризата му е покапала кръв.

Очите на Хенри Бойд са замрежени от сълзи на гняв.

- Това копеле посрами семейството ми.

- Дъщеря ви също.

Не мога да повярвам, че това го изричам аз.

- Омитайте се по-живо, момче, да не си изпатиш и ти!

Чудесно.

Питам Марв дали може да се изправи. Той се надига, а аз се приближавам до Хенри Бойд. Не вярвам да му се случва често. Нисък е, но колкото повече го приближаваш, толкова по-мощен ти се вижда. В този момент той е слисан.

Поглеждам го с уважение.

- Хубаво хлапе - казвам. Гласът ми не трепери. Това ме изненадва и ми дава смелост да продължа. - Нали, господине?

Той се колебае. Виждам, че се бори със себе си. Иска му се да ме удуши, но усеща странната убеденост в думите ми. В крайна сметка ми отговаря. Бакенбардите му помръдват леко, преди да проговори.

- Че е хубаво, хубаво е.

Посочвам към Марв. Мъча се да стоя изправен, макар да не е лесно. Ръцете на Бойд увисват. Те са къси и мускулести.

- Може и да ви е посрамил и знам, че затова се преместихте. - Отново поглеждам окървавения Марв. - Но това, което той направи току-що - да се изправи пред вас - е уважение. Това е най-почтеното и достойно нещо, което може да направи човек. - Марв потреперва и си поема дъх, примесен с кръв. Отново впервам очи в Бойд. - Вие на негово

място щяхте ли да се осмелите? Щяхте ли да се изправите пред такъв като вас?

Гласът на мъжа е тих.

- Моля те! - простенва той. Залива ме вълна на жалост към него. Личи си, че е страдал. - Вървете си.

Не помръдвам.

Оставам още няколко мига взрян в него.

- Помисли за това, казвам му.

В колата се усещам, че съм сам.

Сам съм, защото един млад мъж с разкървавена уста е направил още няколко крачки напред, към къщата. Момичето, с което се срещаше в полето и което любеше до зори, е на верандата.

Двамата не откъсват очи един от друг.