Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

- Звучи красиво, Марв.

Изричам тези думи към предното стъкло. Не мога да повярвам, че разговаряме по този начин - обикновено се караме, за да демонстрираме приятелството си.

- Оранжевото небе - продължава Марв - и мократа трева... Помня топлината й. Вътрешната й топлина, топлината на кожата й...

Представям си го, но той млъква насред думата и трескаво си поема дъх.

- Докато един ден намерих къщата празна. Отидох на полето, но там бяхме само аз и царевицата.

Момичето е забременяло.

Нещо обичайно по нашите места, но семейство Бойд явно не е могло да го приеме.

И са се махнали от града.

Оттогава не се е чуло нищо за тях и никой не е усетил липсата им. Хората идват и си заминават оттук. Ако са успели да припечелят нещо, отиват на по-хубаво място. Ако не са, тръгват да си търсят късмета в друга такава дупка.

- Предполагам, че баща й се е срамувал - казва Марв след малко, - че шестнайсетгодишната му дъщеря е надула корема, и то от такъв като мен. Сигурно е бил прав да я дебне...

Не знам какво да кажа.

- Те се махнаха от града. Без да кажат дума. - Усещам погледа му върху себе си. - А аз от три години се тормозя.

Няма да се тормозиш повече, мисля си, но не мога да съм сигурен.

По-скоро е смътна надежда, а може би отчаяние.

Той се е поуспокоил, но седи вдървено на мястото си. Така минава час. Чакам. Накрая питам:

- Ходи ли на този адрес?

Той застива още повече.

- Не. Опитах се, но не мога.

И ми разказва.

- Около седмица след като бях при Сара Бишоп, тя дойде в работата ми. Даде ми бележката и каза: "Обещах да не казвам на никого, особено на теб, но мисля, че не е правилно.” И още: "Внимавай, Марв, бащата на Сузи се е заканил, че ще те убие, ако се доближиш до нея." И си замина. - Лицето му отново става празно. - Помня, че валеше проливен дъжд.

- Сара - казвам. - Онази високата, мургава хубавелка?

- Същата - потвърждава Марв. - После ходих до града на няколко пъти. Веднъж дори с десет бона в джоба - да помогна, ако мога. Това е всичко, което искам, Ед.

- Вярвам ти.

- Знам - тържествено изрича той. - Благодаря ти.

- Значи не си виждал детето?

- Не. Не ми стиска даже да вляза в уличката. Жалък съм. - И започва да повтаря като заклинание, удряйки лекичко по волана: - Жалък, жалък!

Очаквам да избухне, но Марв не намира сили за подобен изблик на чувства. През тези три години, откакто момичето го няма, фасадата му винаги е била безупречна. Но сега се лющи от кожата му и истината за него полепва по волана на мизерната му кола.

- Ето така... - Той целият се тресе - Така изглеждам в три сутринта, Ед. Всяка божа сутрин. Виждам това момиче - бедно като църковна мишка, но толкова хубаво. Понякога отивам на онази нива и падам на колене. Чувам как сърцето ми бие, а не искам. Мразя го това биене, прекалено силно кънти там, на полето. Понякога замира, но после пак се връща.

Чувам го.

Представям си го.

Краката му се огъват. Коленете му заорават в калта.

Той стои там, с изкаляни колене и замиращо сърце, което глухо пада до него и бие ли, бие...

То отказва да умре, отказва да изстине и винаги намира обратния път до гърдите му. Но някоя нощ неизбежно ще угасне.

- Петдесет бона - казва Марв. - На петдесет спирам. Най-напред бяха десет, после двайсет, но не можех да спра.

- Да изкупваш вината си.

- Точно така.

Той на няколко пъти се опитва да запали и най-сетне потегляме.

- Но не са парите, които ще ми решат проблема. - Той спира насред улицата. Спирачките изскърцват. Лицето му пламти. - Искам да докосна това дете...

- Трябва.

- Начините да го направя са много.

- Но всъщност е само един - казвам.

Марв кима.

Когато спира пред нас, навън вече е захладняло.

- Ей, Марв! - казвам, преди да сляза, и той ме поглежда стреснато. - Ще дойда с теб. Марв затваря очи.

Понечва да каже нещо, но не може. По-добре да си остане неизречено.

Утре е денят.

Влизам, отивам в хола и сядам на дивана напълно изтощен. След около пет минути се обажда Марв. Не казва "здрасти".

- Утре ще отидем.

- Около шест, става ли?

- Аз ще те взема.

- Не - казвам. - Аз ще те закарам с таксито.

- Става. Ако ме спукат от бой, ще ни трябва кола, дето да пали от раз.

Излизаме от нас в шест, а в Обърн стигаме към седем. Има задръствания.

- Дано проклетото хлапе да е още будно - говоря си на глас.

Марв не казва нищо.

Спираме на "Кабрамата Роуд" 17 и няма как да не ми направи впечатление, че сега семейство Бойд живее в точно такава етернитова дупка, в каквато живееше и преди. Стоим от другата страна на улицата, като истински пратеници.