Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

- Извинявай, Ричи - прошепвам, - но трябва.

Ако стомахът ми беше цвят, мисля си, че щеше да е черен като тази нощ. Вземам се в ръце и поемам към къщи. Пътят ми се струва безкраен.

Когато най-сетне стигам, измивам чиниите.

Те са струпани в мивката и последното, което измивам, е лъскав плосък нож. Кухненската лампа се отразява в него. Улавям и собственото си отражение, хладно, обло и разкривено.

Срязано отстрани.

Последното, което виждам, са думите, които трябва да кажа на Ричи. Оставям ножа върху сушилника, най-отторе върху камарата от измити чинии. Той се плъзва, пада на пода и се завърта като стрелка на часовник. Три пъти лицето ми се появява върху острието.

Първия път виждам в очите си Ричи.

После Марв.

И накрая Одри.

Вдигам ножа и го държа в ръка.

Иска ми се да мога да замахна с него и да разрежа света. Да го отворя и да премина през него в следващия.

В леглото отново лежа с тази мисъл.

Имам три карти в чекмеджето и една в ръката. Когато сънят идва и се надвесва над мен, лекичко натискам с пръст ръба на асото купа. Картата е хладна и остра.

Чувам тиктакането на часовника. Всичко наоколо чака нетърпеливо.

Име: Дейвид Санчес

Прякор: Ричи

Възраст: Двайсет

Професия: Няма

Постижения: Няма

Амбиции: Няма

Вероятност за положителен отговор на предните три въпроса: Няма

Следващия път, когато отивам до къщата на Ричи на "Бридж Стрийт", всичко е тъмно. Вече съм готов да си тръгна, когато внезапно лампата в кухнята премигва няколко пъти и светва.

Нечий силует се появява и сяда до кухненската маса. Без съмнение е Ричи. Личи си по формата на косата и начина, по който се движи.

Приближавам се и установявам, че слуша радио. През повечето време говорят, но от време на време пускат и по някоя песен. Поне толкова успявам да чуя.

Скривам се възможно най-близко, та да мога да чувам и да виждам, без да ме спипат. Гласовете от радиото се надигат и се смесват, лягат като тежки ръце на раменете на Ричи.

Представям си живо сцената. Тостер с трохи около него. Криво-ляво почистена печка. Бели шкафове, започнали да овехтяват.

Надупчени червени столове от изкуствена кожа. Покрит с евтин балатум под. И Ричи.

Опитвам се да си представя лицето му, докато седи там и слуша. Спомням си Бъдни вечер и думите му. Тази вечер нещо не ми се прибира вкъщи. Виждам очите му, които търсят и същевременно отбягват погледа ми, и разбирам, че всичко друго е за предпочитане пред това да седи сам в тази кухня.

Трудно е да си представиш Ричи наранен, може би заради навика му да се прави на безгрижен. Но на Бъдни вечер зърнах проблясък на болка, виждам го и сега.

Представям си ръцете му.

Те са отпуснати на кухненската маса, сплетени, неспокойни. Посърнали и разочаровани. Нямат какво да правят.

Светлината го облива, дави го.

Той седи така близо час и радиото като че малко по малко заглъхва. Когато поглеждам през прозореца, виждам, че е заспал с глава на масата. Радиото е до него. Тръгвам си, просто не мога иначе. Знам, че трябва да вляза, но тази нощ като че не е моментът.

Поемам към дома и не се обръщам.

Следващите две вечери играем карти. Веднъж у Марв, после у дома. Портиер влиза и сяда под масата. Галя го с крак и се вглеждам в Ричи. Предната нощ пак стоях пред тях. Същата работа. Той се събуди, влезе в кухнята и пусна радиото.

Татуировката на Джими Хендрикс се пули в мен, докато Ричи ме сразява с дама пика.

- Хиляди благодарности! - казвам.

- Извинявай, Ед.

Съществуването му се свежда до тези късни самотни нощи, събуждането в десет и половина, кръчмата към дванайсет и пункта от залагания към един. Плюс получаването на помощи за безработни и играта на карти от време на време. Това е всичко.

Тази вечер пада голям смях, защото Одри ни разказва как нейна приятелка си търсила работа в града. В агенцията, чрез която кандидатствала, било прието да подаряват на клиентите си малки будилници, ако ги назначат. Когато я одобрили, тя още същия ден отишла да благодари на хората, които я наели, и забравила там часовника. Тръгнала си и го оставила на рецепцията в главния офис.

Часовникът си стоял там, както си е в кутията, и тиктакал.

- И никой не смеел да го пипне. Мислели, че е бомба - обяснява Одри и хвърля поредната карта. - Обадили се на шефа на фирмата и той само дето не напълнил гащите от страх - сигурно е кръшкал с някоя от секретарките и се уплашил, че жена му го е изловила. - Тя прави пауза, за да задържи интереса ни. - Както и да е, евакуирали цялата сграда, извикали отряда за борба с тероризма, полицията и така нататък. Когато специалистите пристигнали и тръгнали да отварят кутията, часовникът взел да звъни. -Одри клати глава. - Та така, изхвърлили я още преди да е започнала работа...