Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

- Добре ли си, приятел? - питам го и той внезапно се събужда.

- Ох! - Скача от стола си и изпъва сакото. - Какво мога да направя за вас?

Поглеждам към надписа над гишето и казвам:

- Може ли един билет за "Казабланка", ако обичате?

- Боже, вие сте ми първият клиент от седмици!

Бръчките около очите на мъжа са огромни, а веждите му са извънредно рунтави. Бялата му коса е съвършено сресана и въпреки че оплешивява, не я е преметнал на една страна, за да прикрие голото място. Изражението му е неподправено. Той е очарован. Ако трябва да съм честен, направо е щастлив.

Давам му десет долара и той ми връща пет долара ресто.

- Пуканки?

- Да, ако обичате.

Развълнуван, той ми сипва пуканки.

- За сметка на заведението - казва и ми намига. - да ви е сладко.

Салонът е малък, но пък екранът е огромен. Трябва да изчакам малко, но старецът идва към 14:25.

- Не ми се вярва да дойде още някой. Имате ли нещо против да започнем малко по-рано?

Сигурно се притеснява да не му се развикам, ако трябва да чакам твърде дълго.

- Няма проблем.

Той се забързва по пътеката между редовете.

Седя почти в средата на залата. Може би съм ред по-близо до екрана. Филмът започва. Черно-бял.

По някое време той прекъсва и поглеждам нагоре към прозорчето на прожекционния апарат. Старецът е забравил да смени ролката. Провиквам се.

- Ей!

Нищо.

Предполагам, че отново е заспал, така че излизам от салона, виждам врата, на която пише "Само за персонала” и влизам. В прожекционната стаичка човекът тихичко похърква, облегнат със стола си на стената отзад.

- Господине! - обаждам се аз.

- О, не! - сепва се той. - Не отново!

Видимо е разстроен, бърза да сложи следващата ролка, посипва си главата с пепел и се извинява.

- Нищо не е станало - казвам му, - успокойте се.

Но на него не му минават такива.

Отново и отново ми казва:

- Синко, не се притеснявай, ще ти върна парите и дори ще ти направя безплатна прожекция. - Той продължава трескаво. - На който филм искаш.

Приемам. Нямам избор.

Той се спуска напред и казва:

- Ако побързаш, ще стигнеш навреме и нищо няма да изпуснеш.

Преди да се върна в салона, се чувствам длъжен да се представя.

- Аз съм Ед Кенеди - казвам и протягам ръка.

Той спира, раздрусва ръката ми и ме гледа.

- Да, знам кой си. - Мигновено забравя за ролката и ме поглежда право в очите, изпълнен с доброжелателство. - Казаха ми, че ще дойдеш.

Той отново се връща към работата си.

Аз стоя на място.

Все по-добре става.

Доглеждам филма и се заричам, че няма да си тръгна, докато не разбера кой е казал на стареца, че ще дойда тук.

- Хареса ли ви? - пита ме той, но аз изобщо не му давам възможност да поведе подобен разговор. Питам го:

- Кой ви каза, че ще дойда?

Той се опитва да се измъкне.

- Не - почти паникьосан е. - Не мога.

Но все пак отстъпва.

- Обещах да не казвам, бяха такива мили хора...

Дръпвам го към себе си, така че да се гледаме в очите.

- Кой?

Той разглежда обувките си и килима. И като че се състарява още повече.

- Двама мъже ли бяха? - питам го.

Поглежда ме и в очите му прочитам "да".

- Дарил и Кийт?

- Кои?

Опитвам по друг начин.

- Ядоха ли от пуканките?

Отново да.

- Дарил и Кийт са били - потвърждавам аз. Лакомите копелета. - Нищо не са ти направили, нали?

- Не, не. Много мили бяха. Дружелюбни. Преди месец дойдоха и гледаха "Господин Робъртс". Като си тръгваха, ми казаха, че ще дойде едно момче на име Ед Кенеди и че като свършиш, ще получиш доставка.

- И кога ще свърша?

Той разперва ръце.

- Казаха ми, че ти ще знаеш - някак тъжно свежда поглед той. - Свърши ли?

Клатя глава.

- Нямам такова усещане. - Оглеждам се наоколо и пак се обръщам към него. - Трябва да направя нещо за теб. Нещо добро, специално за теб.

- Защо?

За малко да му кажа, че не знам, но не искам да лъжа.

- Защото имаш нужда.

Да не би да му трябват посетители, като на отец О’Райли? Съмнявам се. Едва ли задачите се повтарят.

Той се приближава.

- Може би ще си свършил, като дойдеш да видиш безплатния филм.

- Добре - съгласявам се.

- Можеш да си доведеш приятелката - предлага той. - Имаш ли си момиче, Ед? Наслаждавам се на мига.

- да - казвам. - Имам си момиче.

- Ами, доведи я тогава. - Той потрива ръце. - Само ти, момичето и големият екран -нищо не може да се сравни с това.

Засмива се дяволито.

- Като бях млад, обичах да водя девойките тук. Затова и купих киното, като се пенсионирах от строителството.

- И успяваш ли да изкараш нещичко?