Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

А сега седя тук и се чудя какво трябва да направя.

Най-напред решавам да не си дояждам кюфтетата. Само наблюдавам майка ми и нейната прекрасна среща. Вижда се, че не са за пръв път тук. Сервитьорката ги познава и спира да размени няколко думи с тях. Двамата се чувстват като у дома си.

Опитвам се да се озлобя, да се ядосам, но се овладявам. Какъв е смисълът? И тя е човек, в края на краищата, и заслужава да бъде щастлива като всички останали. Малко след това си давам сметка защо отначало щастието й ме е възмутило.

Това няма нищо общо с баща ми.

Става дума за мен.

Внезапно ми прилошава, когато осъзнавам абсолютния ужас на тази ситуация.

Ето я майка ми, минала петдесетте, обикаля града с някакъв тип, а аз в разцвета на

младостта си съм абсолютно и напълно сам. Клатя глава.

На ум.

Сервитьорката отнася кюфтетата и ми носи лазанята на Портиер в евтина пластмасова кутия. Предполагам, че ще се почувства много щастлив. ‘

Докато се промъквам към касата да платя, поглеждам през рамо към майка ми и мъжа, притеснен да не ме видят, но тя е изцяло погълната от него.

Гледа го и го слуша така унесено, че вече дори не се опитвам да се крия. Плащам и се махам, но не се прибирам. Отивам до къщата на майка ми и я чакам на верандата.

Тази къща ми мирише на детство. Мога да усетя миризмата изпод вратата, докато седя на хладния цимент.

Нощта е обсипана със звезди. Лягам, поглеждам нагоре и се изгубвам. Като че ли падам, само че нагоре, в бездната на небето над мен.

Следващото нещо, което усещам, е как някой ме бута по крака.

- Какво правиш тук? - пита ме тя.

Майка ми.

Сърдечна както винаги.

Надигам се на лакът и решавам да не го увъртам.

- Дойдох да те питам добре ли си прекара в "При Мелусо".

По лицето й пробягва изненада, изплъзва й се и тя като че ли я хваща и се опитва да я задържи, докато се мята в ръцете й.

- Много беше хубаво - казва, но усещам, че само печели време, за да си премисли вариантите. - И аз имам право на свой живот.

Сядам.

- Сигурно е така.

Тя вдига рамене.

- Само затова ли си тук - да ми пилиш на главата, че съм излязла на вечеря с мъж? И аз си имам нужди, ти какво си мислиш?

Нужди. Чуйте я само.

Тя минава покрай мен и отключва вратата.

- Ако нямаш нищо против, Ед, много съм уморена.

Сега е моментът.

Почти съм готов да отстъпя, но не. Не и тази вечер. Прекрасно знам, че от цялата й челяд аз съм единственият, когото тази жена няма да покани в къщата си в тази ситуация. Ако сестрите ми бяха тук, вече щеше да прави кафе. Ако беше Томи, щеше да го пита как върви учението, да му предлага кока-кола или торта.

Но мен, Ед Кенеди, точно толкова нейно дете, колкото и останалите, ме подминава и ми отказва всякаква сърдечност, да не говорим за покана. Иска ми се поне веднъж да бъде малко по-любезна.

Вратата почти се е затворила, когато я спирам с ръка. Звукът е като от плесница.

Докато я гледам, лицето й застива.

- Мамо - казвам.

- Какво?

- Защо ме мразиш толкова?

Тази жена, майка ми, ме поглежда и трябва да положа огромно усилие очите ми да не ме издадат. Категорично и просто тя отговаря:

- Защото, Ед, ми напомняш за него.

Него?

Схващам.

Него - баща ми.

Тя влиза и затръшва вратата след себе си.

Наложи ми се да заведа човек до Катедралата и да се опитам да го убия. В кухнята ми професионални убийци ядоха пай и ме спукаха от бой. Връхлетя ми цяла глутница малолетни гангстери.

Но това е най-тежкият ми час.

Стоя.

Страдам.

На верандата на майка ми.

Небето се отваря и рухва.

Искам да блъскам по тази врата с ръце и крака, колкото имам сила.

Не го правя.

Само падам на колене, сразен от думите, които могат да повалят човек в нокаут. Опитвам се да открия нещо положително в цялата история, защото обичах баща си. Като махнем алкохола, едва ли е толкова лошо, че приличам на него.

Защо тогава се чувствам така ужасно?

Не помръдвам.

Обещавам си да не мръдна от тази гадна веранда, докато не получа отговорите, които заслужавам. Ще спя тук, ако трябва, и ще стоя на изгарящата жега утре целия ден. Ставам и крещя:

- Няма да си тръгна, майко! - И отново. - Чуваш ли ме? Няма да си тръгна.

След петнайсет минути вратата се отваря, но не поглеждам към нея. Обръщам се и казвам на улицата:

- С всички други се отнасяш толкова добре - Лий, Кат и Томи. Като че ли... - Не мога да си позволя да бъда слаб. Започвам да обикалям верандата. - Но с мен говориш без всякакво уважение, въпреки че само аз съм тук. - Обръщам се и я поглеждам. -Единствено аз съм тук, когато имаш нужда от нещо - всеки път, нали?