Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

В петък вечер пак стоя пред ресторанта. Прибирам се, след като затварят, и намирам Одри да ме чака на верандата. По бермуди и тънка блузка, без сутиен. Одри не е от надарените, но пак е хубава. Спирам за миг, поколебавам се и продължавам. Портиер я обича и преминава в тръс.

- Здрасти, Портиер - казва тя.

Навежда се и го погалва. Двамата са добри приятели.

- Здрасти, Ед.

- Здрасти, Одри.

Отварям вратата и тя влиза след мен. Сядаме.

В кухнята.

- Къде си ходил пак? - пита ме тя.

Досмешава ме, защото обикновено този въпрос се задава на непрокопсани съпрузи.

- На "Клоун Стрийт" - отговарям.

- "Клоун Стрийт" ли?

Кимвам.

- До един ресторант там.

- Има улица, която се казва така?

- Да.

- Случи ли се нещо там?

- Не.

- Ясно.

Тя извръща поглед, а аз вземам решение и питам:

- Защо си дошла, Одри?

Тя гледа надолу. Не към мен. Най-сетне проговаря:

- Май ми липсваше, Ед.

Очите й са бледозелени и влажни. Искам да й кажа, че едва от седмица не сме се виждали, но мисля, че знам за какво говори.

- Имам чувството, че някак се изплъзваш. Променил си се, откакто започна всичко това.

- Променил ли съм се? - питам аз, но всъщност знам. Така е.

Изправям се и я гледам.

- да - потвърждава тя. - Преди си беше ти, и толкова. - Говори така, сякаш не й се иска да чуе онова, което казва. Но трябва да го каже. - Сега си някой, Ед. Не знам какво точно си правил и какво ти се е случило, но... знам ли, струваш ми се някак далечен.

Каква ирония. А аз исках единствено да се сближим. Опитвах с всички сили.

Тя заключава.

- Сега си по-добър.

В този миг виждам нещата от нейната позиция. На нея й харесва да бъда "Никой. Ед". Така е по-спокойно. Стабилно. А аз съм променил нещата. Оставил съм отпечатъка си върху света, колкото и нищожен да е, и това е нарушило равновесието помежду ни. Може би се бои, че щом не мога да я имам, няма да я искам.

Ясно и просто.

Както винаги е било.

Тя не иска да ме обича, но не иска и да ме загуби.

Иска всичко да си е наред. Като преди.

Но вече не е така сигурно.

Ще бъдем, опитвам се да обещая.

Дано да съм прав.

Все още сме в кухнята, пръстите ми напипват камъка на Луа в джоба ми. Мисля за това, което ми каза Одри. Може би наистина се освобождавам от стария Ед Кенеди и се превръщам в един нов човек, изпълнен с цели, а не с провали. Може би една сутрин ще се събудя, ще се изсуля от себе си и ще погледна старото си Аз, проснато мъртво между чаршафите. Знам, че това е нещо хубаво.

Но защо едно такова хубаво нещо ме натъжава? Нали това исках от самото начало!

Пак отивам до хладилника и вадя още за пиене. Стигнал съм до извода, че трябва да се напием. Одри е съгласна.

- А ти какво прави, докато аз бях на "Клоун Стрийт"? - питам по-късно от дивана.

Виждам как мислите й се люшкат.

Достатъчно е пияна да ми каже, макар че още се смущава.

- Нали знаеш - казва стеснително.

- Не - правя се на ударен. - Не знам.

- Бяхме със Саймън у нас и... правихме го няколко часа.

- Няколко часа?! - Това ме жегва, но не го показвам. - Как ти стигнаха силите да дойдеш дотук?

- Не знам - признава тя. - Той се прибра у тях и аз се почувствах празна.

И дойде тук, мисля си аз, но без горчивина. Вече си давам сметка, че физическите неща не са чак толкова важни. Одри има нужда от мен сега и заради доброто старо време съм готов да се примиря.

Тя ме буди малко по-късно. Още сме на дивана. На масата се е събрала малка армия от бутилки. Все едно ни наблюдават. Като зрители на катастрофа. Одри ме поглежда сериозно, поколебава се и ме пита:

- Мразиш ли ме, Ед?

Замаян от газираното и водката в стомаха ми, отговарям много сериозно:

- Да. Мразя те.

И двамата избухваме в смях и прогонваме внезапната тишина. Когато тя се връща, се засмиваме отново. Смехът се върти шеметно пред нас и ние го разпалваме все повече.

Когато най-сетне се успокояваме, Одри ми прошепва:

- Не те виня.

Будя се още веднъж от чукане по вратата.

Довличам се до нея и пред мен се изправя човекът, който избяга от таксито ми. Сякаш е изминала цяла вечност.

Изглежда ядосан.

Както обикновено.

Прави ми знак с ръка да мълча и казва:

- Просто - следва ефектна пауза - мълчи и слушай. Виж какво, Ед - продължава той още по-раздразнено, а поръбените му с жълто очи се опитват да ме издерат. - Три часът сутринта е. Адски е задушно, а ние стоим тук.

- да - съгласявам се. Над главата ми виси облак от алкохолни изпарения. Почти очаквам да завали. - Стоим.

- Не се бъзикай с мен, момче!