Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Гледаме камъка и мълчим.

Собственият ми глас ме изненадва.

- Не - казвам му. - Не мога да го приема, Луа.

Тихите му и благи думи са спокойни, но настоятелни. Очите му преливат от искреност.

- Не, Ед. Трябва да го вземеш. Даде ни толкова много. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Той отново ми подава камъка и дори го слага в дланта ми и затваря пръстите ми около него. Държи ръката ми в своята.

- Твой е.

- Не само за късмет - казва Мари. - И за спомен.

Сега приемам камъка и го разглеждам.

- Благодаря ви - казвам и на двамата. - Ще го пазя.

Луа слага ръка на рамото ми.

- Знам.

Тримата стоим в кухнята близо един до друг.

Когато си тръгвам, Мари ме целува по бузата и си казваме довиждане.

- Не забравяй - казва ми тя. - Идвай по всяко време. Винаги си добре дошъл.

- Благодаря - казвам й и излизам.

Луа иска да ме откара до нас, но отказвам, искам да повървя. Стискаме си ръцете и Луа отново едва не смачква дланта ми.

Изпраща ме през моравата до улицата и ми задава един последен въпрос.

- Ще те питам нещо, Ед.

Делят ни няколко крачки.

- Разбира се.

Той се отдалечава още малко от мен. Стоим в тъмното. Зад нас лампичките сияят горделиво. Мигът на истината е настъпил.

- Никога не си живял в тази къща, нали? - пита ме той.

Няма как да излъжа. Нито да се измъкна.

- Не - отговарям. - Не съм.

Гледаме се и виждам колко много неща иска да знае Луа. Почти е на път да ме попита, но се отказва. Предпочита да не разваля нещата с още въпроси.

Всичко е такова, каквото е.

- Довиждане, Ед.

- Довиждане, Луа.

Стискаме си ръцете и тръгваме в различни посоки. На края на улицата, точно преди да завия зад ъгъла, се обръщам още веднъж, за да видя лампичките.

Най-горещият ден от годината е и съм дневна смяна в града. Таксито уж има климатик, но той се разваля за възмущение на всички клиенти. Предупреждавам ги, преди да се качат, но само един се отказва. Мъж, чиито дробове току-що са всмукали за последно дима на цигара "Уинфийлд".

- Безнадеждна работа - казва ми той.

- Знам - съгласявам се и вдигам рамене.

Камъкът на Луа Татупу е в левия ми джоб. Той ме кара да се чувствам щастлив в мъчителните задръствания, когато светофарите светят зелено, а колите не мърдат.

Малко след като връщам таксито в гаража, Одри спира наблизо. Сваля прозореца, за да говори с мен.

- Плувнала съм в пот - казва.

Представям си потта по нея и как бих искал да усетя вкуса й. С празен поглед се потапям във визуалните подробности.

- Ед!

Косата й е мазна, но прекрасна. Руса като слама. Три-четири слънчеви зайчета танцуват по лицето й. Тя отново се обажда.

- Ед!

- Извинявай - сепвам се аз. - Бях се замислил. Поглеждам натам, където стои гаджето й и я чака. - Чака те.

Връщам се към лицето на Одри, подминавам го и поглеждам пръстите й на волана. Отпуснати, окъпани в светлина. И прекрасни. Чудя се дали той забелязва тези дребни неща, но не го казвам на Одри. Само добавям:

- Лека вечер - и се отдръпвам от колата.

- И на теб, Ед.

Тя потегля.

Дори и после, докато слънцето залязва, а аз влизам в града и отивам на "Клоун Стрийт”, виждам Одри, ръцете й, стройните й крака. Представям си я как се усмихва, докато говори и се храни с гаджето си. Представям си как той й подава храната с пръсти и как тя я поема и устните й оставят отпечатък от красотата й върху него.

Портиер е с мен.

Верният ми другар.

По пътя купувам горещи пържени картофки с много сол и оцет. Увити са като едно време, в днешния вестник, в новините от конните надбягвания. Фаворитка е двегодишна кобила на име Бейкън Рашърс. Чудя се как ли се е справила. Портиер обаче не проявява особен интерес към нея. Подушил е картофките.

Стигаме до "Клоун Стрийт" 23 и виждаме, че там има ресторант. Съвсем малък, казва се "При Мелусо". Италиански. Намира се в търговски район и следва традицията на малките ресторанти да е слабо осветен. Мирише добре.

Отсреща на улицата има пейка и сядаме да си изядем картофите. Бъркам в пакета през мазната гореща хартия. Наслаждавам се на всеки миг. Всеки път, като подхвърля картофче на Портиер, той го оставя да падне на земята, навежда се и го прибира с език. Нищо не отказва това куче. Не му пука за холестерола.

Тази вечер нищо.

Следващата също.

Времето си минава ей така.

Вече ни става традиция. "Клоун Стрийт". Картофки. Портиер и аз. Собственикът е стар и достолепен. Убеден съм, че не той ми трябва. Усещам го. Нещо ще се случи.