Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Чудесно, казва ми в кухнята. Още сме приятели.

Трябва да призная, че дори ми липсва малко, докато вървя към "Клоун Стрийт" и ресторанта. Имам чувството, че двамата с него сме започнали всичко това заедно, а сега трябва да го довърша сам и да обера всички лаври.

Тоест, ако изобщо има лаври.

Почти съм забравил, че нещата могат да се объркат и да стане доста мъчително. Доказателство А за това е "Едгар Стрийт". Доказателство Б - братята Роуз. Чудя се какво ли ще правя този път, докато вървя през ресторанта и се потапям в аромата на сосове, спагети и чесън. Стигнал съм дотук с куп предпазни мерки, но няма признаци някой чак толкова да се интересува от мен. Просто хора, които са тръгнали да си вършат работата. Говорят. Паркират както им падне. Псуват. Казват на децата си да побързат и да спрат да се бият. И неща от този сорт.

Вече съм в ресторанта и моля тантурестата сервитьорка да ме сложи в най-тъмния ъгъл.

- Там ли? - пита изумено тя. - Близо до кухнята?

- Да, ако обичате.

- Никой досега не е искал да сяда на тази маса - казва тя. - Сигурен ли сте?

- Напълно.

Какъв странен човек, сякаш чета мислите й, но жената ме води до масата.

- Листа с вината?

- Моля?

- Ще желаете ли вино?

- Не, благодаря.

Тя прибира листа с вината от масата и ми изрежда специалитетите. Поръчвам си спагети, кюфтета и лазаня.

- Очаквате ли някого?

Клатя глава.

- Не.

- Значи всичко е за вас?

- Не - отговарям й. - Лазанята е за кучето ми - обещах му да му занеса нещо.

Този път тя ме поглежда, сякаш казва: Нещастно, жалко, самотно копеле. А на глас изрича:

- Ще ви я донеса, преди да си тръгнете, става ли?

- Благодаря.

- Нещо за пиене?

- Не, благодаря.

Отказвам напитките в ресторантите, защото мога навсякъде да си ги купя - тук съм за храната, която не мога да си сготвя.

Тя се отдалечава, а аз оглеждам ресторанта, който е наполовина пълен. Някои се тъпчат, други пият вино, млада двойка се целува през масата и си дели храната. Единственият интересен човек е мъж в моята част на помещението. Чака някого, пие вино, не яде. Облечен е в костюм и е с чуплива коса, сресана назад, черна със сребърни нишки.

Малко след като ми донасят кюфтетата и спагетите, смисълът на ! вечерта започва да се разкрива пред мен.

Едва не се задавям, когато пристига чаканата от мъжа особа. Той става и я целува, слага ръце на хълбоците й.

Жената е Бевърли Ан Кенеди.

Бев Кенеди.

Иначе казано, майка ми.

По дяволите, мисля си аз и си държа главата наведена. Не знам защо, но имам чувството, че ще повърна.

Тя е облечена в пищна рокля. Лъскава, тъмносиня. Почти с цвета на буря. Сяда изискано и ми прави впечатление, че косата й обрамчва лицето доста добре.

Накратко, за пръв път я виждам като жена. Обикновено е просто майка ми с мръсната си уста, която ме ругае и ми казва, че за нищо не ставам. Тази вечер обаче носи обици, а мургавото лице и кафявите й очи греят. Като се усмихне, малко се сбръчква, но без съмнение изглежда щастлива.

Изглежда щастлива, че е жена.

Мъжът е истински джентълмен, налива й вино, пита я какво иска да поръча. Говорят с удоволствие и лекота, но не мога да ги чуя. Честно казано, не се и опитвам. Сещам се за баща ми. И мисълта за него ме потиска.

Не ме питайте защо, но имам чувството, че заслужаваше нещо повече. Разбира се, беше пияница, особено в края на живота си, но освен това беше мил, щедър, внимателен. Гледам кюфтетата и виждам късата му черна коса и почти безцветните му очи. Беше доста висок и когато тръгваше за работа, винаги носеше памучна риза, а в устата му имаше цигара. Вкъщи не пушеше никога. Не и у дома. Беше джентълмен, независимо от всичко останало.

Спомням си го и как се олюляваше на входната врата, след като се прибереше от кръчмата и лягаше на дивана.

Майка ми му крещеше, разбира се, но той скоро претръпна.

Тя обаче му пилеше през цялото време. Баща ми работеше като вол, но все не беше достатъчно. Спомняте ли си случката с масичката за кафе? Е, той трябваше да търпи това всеки божи ден.

Когато бяхме по-малки, ни водеше по разни места, в националния парк, на плажа или на една детска площадка на километри от нас с огромни метални ракети. Не като тъпите площадки с пластмасовите боклуци, където си играят горките деца в днешно време. Водеше ни по тези места и кротко ни гледаше как се катерим. Колкото пъти се обърнехме да го погледнем, го виждахме да седи щастливо и да пуши, а може би мечтаеше. Първият ми спомен е как баща ми, Грегор Кенеди, ме носи на конче, когато бях четиригодишен. Тогава светът не беше толкова голям и всичко ми беше като на длан. Баща ми беше герой, а не човек.