Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Главата ми се върти. Отстъпвам крачка.

- Извинявай. Какво има?

Той мълчи, а въздухът помежду ни е зареден с взрив. Отваря уста.

- Утре. Точно в осем вечерта. "При Мелусо". - Тръгва си, но се сеща нещо. - Ще ми направиш ли една услуга?

- Разбира се.

- Спри вече с тия картофи, за бога. Гади ми се от тях. - Той ме сочи заплашително. -И побързай. Може би си мислиш, че нямам нищо по-интересно за вършене, но не е така.

- Добре. Имаш право. - Макар и зашеметен, се опитвам да изкопча още информация. - Кой те праща?

Младият мъж с обточените в златно очи, черните дрехи и гадното настроение се връща на стъпалата на верандата.

- Откъде да знам, Кенеди? - Дори се изсмива и клати глава. - Може би не само ти получаваш аса по пощата. Замислял ли си се за това?

Той остава още малко, обръща се и с тежка стъпка се отдалечава. Разтваря се в мрака. Слива се с него.

Одри стои зад мен и сега имам за какво да мисля.

Записвам си за ресторанта.

Осем вечерта утре. Трябва да съм там.

Залепвам бележката на хладилника и отивам да си легна. Идва Одри. Спи с преметнат върху мен крак и ми е приятно да усещам дъха й на гърлото си. След десетина минути казва:

- Кажи ми, Ед. Кажи ми какво стана.

Веднъж вече съм й разказвал за посланията на асото каро, но не в подробности. Сега съм страшно уморен, но й разказвам.

За Мила. Красивата Мила. И виждам молбата в очите й, докато ме кара да потвърдя, че е била добра с нейния Джими. За Софи. Босото момиче с... Одри вече спи.

Тя спи, но аз продължавам да говоря. Разказвам й за "Едгар Стрийт" и за всички останали улици. За камъните. Побоищата. Отец О’Райли. Анджи Карузо. Братята Роуз. Семейство Татупу.

В този момент съм щастлив и искам да остана буден, но скоро нощта се спуска неумолимо и ме запраща в прегръдките на съня.

Прозявката на едно момиче може да е толкова красива, че стомахът да те присвие.

Особено когато се прозява, докато стои в кухнята ти по гащи и риза.

Одри прави точно това, докато мия чиниите. Изплаквам една чиния, а тя разтърква очи, прозява се, после се усмихва.

- Добре ли спа? - питам я.

Тя кимва.

- Ти си удобен, Ед.

Осъзнавам, че мога да го приема зле, но всъщност е комплимент.

- Седни - казвам й и без никаква задна мисъл гледам копчетата на ризата й и бедрата й. Проследявам краката й надолу към коленете, прасците и глезените. Само за част от секундата. Ходилата й изглеждат меки и нежни. Сякаш ще се разтопят върху кухненския! под.

Правя й корнфлейкс и тя започва да го хрупа. Не е нужно да я питам дали иска. Някои неща просто ги знам.

Това се потвърждава по-късно, когато Одри се е изкъпала и се е облякла.

На входната врата ми казва:

- Благодаря, Ед. - Замълчава за миг и добавя: - Знаеш ли, ти ме познаваш най-добре и се отнасяш с мен най-добре. С теб се чувствам най-удобно. - Тя дори се навежда към мен и ме целува по бузата. - Благодаря ти, че ме изтърпя.

И се отдалечава, а аз все още чувствам устните й върху кожата си. Вкуса им.

Гледам я как върви по улицата и свива зад ъгъла. Тя знае, че стоя и я гледам и точно преди да завие, се обръща за последно и ми маха. В отговор вдигам ръка и тя изчезва.

Бавно.

Понякога болезнено.

Одри ме убива.

И ми направи една услуга, става ли? Спри с тия картофи, за бога.

Отново чувам думите на оня приятел от снощи.

Цял ден ми се въртят в главата заедно с другото, което каза.

Може би не само ти получаваш аса по пощата? Замислял ли си се за това?

Разбира се, изречението му завършваше с въпросителна, но знам, че въпросът е риторичен. Той ме кара да се замисля за всички хора, с които съм влязъл в досег. Ами ако всички те са пратеници като мен и всички са заплашени и отчаяно се мъчат да направят каквото трябва, за да оцелеят? Чудя се дали и те като мен са получавали карти за игра и оръжия в пощенските си кутии, или са им пращали други неща, предназначени специално за тях. Всичко трябва да е лично, мисля си. Аз получавам карти, защото това правя. Може би на Дарил и Кийт са дали маски, а на оня приятел от снощи - черните дрехи и свадливостта.

В осем без петнайсет ще съм отново "При Мелусо", но без Портиер. Този път ще вляза. Трябва да му обясня, преди да тръгна.

Той ме гледа.

Какво, пита ме. Няма ли да има картофки тази вечер?

- Извинявай, приятел. Ще ти донеса нещо, обещавам.

Докато стане време за тръгване, той изглежда доста щастлив, защото му правя кафе и му слагам вътре малко сладолед. Почти скача на четирите си лапи, докато го поставям пред него.