Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Тя се съгласява.

- Да, Ед. - И ме връхлита. Нахвърля ми се със своята истина. Думите се врязват в ушите ми толкова силно, че очаквам от тях да потече кръв. - Да, тук си и точно там е проблемът. - Тя разперва ръце. - Виж тази дупка. Къщата, града, всичко. - Гласът й помръква. - И баща ти...той ми обеща, че един ден ще се махнем оттук. Каза, че просто ще си съберем багажа и ще се махнем, а виж къде сме, Ед. Още сме тук. Аз съм тук, ти си тук... Точно като баща си и ти само обещаваш, Ед, и не правиш нищо. Ти - тя ме сочи с озлобление, - ти можеш да бъдеш не по-лош от който и да е от тях. Дори и от Томи... Но още си тук и след петдесет години пак ще си тук. - Гласът й е леден. - И нищо няма да си постигнал.

Гласът й заглъхва до тишина.

После я нарушава:

- Аз просто искам да направиш нещо с живота си.

Бавно се приближава към стъпалата и казва:

- Трябва да направиш нещо, Ед.

- Какво?

Този път тя си подбира думите много внимателно.

- Ако искаш ми вярвай, но е нужна много любов, за да те мразя така.

Опитвам се да разбера.

Тя все още е на верандата, когато слизам на моравата и се обръщам.

Господи, колко е тъмно.

Тъмно като асо пика.

- Виждаше ли се с този мъж, когато татко беше жив? - питам.

Тя ме поглежда, колкото и да не й се иска, и макар да не казва нищо, аз знам. Знам, че мрази не само баща ми, а и себе си. Тогава осъзнавам, че греши.

Не е проблемът в мястото. Хората са си виновни.

Където и да бяхме, щяхме да сме същите.

Отново се обаждам. Последен въпрос.

- Татко знаеше ли?

Дълго мълчание.

Мълчание, което убива. Майка ми се обръща и започва да плаче, а нощта е толкова тъмна и бездънна, че се чудя дали слънцето ще изгрее някога.

- Мамо!

- Да.

Поглеждам Портиер, който си яде лазанята в състояние, което би могло да бъде описано единствено като пълен екстаз. Часът е 2:03 след полунощ и аз държа телефонната слушалка до ухото си.

- Добре ли си, мамо?

Гласът й трепери, но отговорът е какъвто очаквам.

- Да, добре съм.

- Хубаво.

- Освен дето ме събуди, ти, нескопосан...

Затварям с усмивка.

Исках да й кажа, че въпреки всичко я обичам, но може би така е по-добре.

Не мога да спра да мисля за нещата, които майка ми каза снощи. Неделя сутрин е и почти не съм спал. С Портиер пием по няколко кафета, но това не ми помага много. Чудя се дали съм приключил с "Клоун Стрийт” и майка ми и усещането ми е, че тази работата е свършена. Имала е нужда да ми каже тези неща.

Разбира се, фактът, че майка ми ме мисли за пълен провал, никак не е приятен. Това че има същото мнение и за себе си, също не е утеха, колкото и да е странно. По някакъв начин обаче това донякъде ме пробужда. Осъзнавам, че не мога да бъда таксиметров шофьор цял живот. Това ще ме подлуди.

За пръв път посланието по някакъв начин засяга собствения ми живот.

За кого е било?

За майка ми или за мен?

И отново чувам думите й. Нужна е много любов, за да те мразя така.

Мисля, че й олекна, когато ми го каза. Посланието е било за нея.

С Портиер отиваме в църквата да видим отец О’Райли и все още сравнително многобройното му паство.

- Ед - възкликва развълнувано той след службата. - Бях се притеснил, че няма да се върнеш. Липсваше ми последните няколко седмици.

И потупва Портиер.

- Бяхме заети - казвам.

- Бог с теб ли беше?

- Не съвсем - отвръщам.

Мисля си за предишната нощ и за изневярата на майка ми, за омразата й към баща ми заради неспазените обещания и за презре-нието й към единственото й дете, останало в града.

- За всяко нещо си има причина - заявява уверено отец О ’ Райли.

Не мога да не се съглася. Нищо не се случва без причина, затова се концентрирам върху следващото послание.

Остава само "Бел Стрийт" и следобед отивам там. Номер 39 е старо, разнебитено кино, което се намира под нивото на улицата. Над него има стара къща с тераса и тента, за която е прикрепено табло. Днес на него пише "Казабланка - 14:30" и "Някои го предпочитат горещо - 19:30". По стъклата долу са налепени плакати от стари филми. Хартията е пожълтяла по краищата. Влизам, навътре има още афиши.

Мирише на гранясали пуканки. Изглежда празно.

- Ехо! - обаждам се.

Нищо.

Това място сигурно е умряло още преди години, когато новата верига от кина "Грейтър Юниън" е отворила врати. Пусто е.

- Ехо! - обаждам се отново, този път по-силно.

Отварям вратата на някаква стая и виждам заспал възрастен мъж. Облечен е в костюм с папийонка като разпоредителите от едно време.