Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

За една-две секунди потъвам.

В тези мисли.

В тези хора.

Когато изплувам и виждам, че още седя редом с Одри, й отговарям.

- Не, Одри, не го убих, но...

- Но какво?

Клатя глава и усещам сълзи в очите си. Опитвам се да ги задържа там.

- Какво, Ед? Какво направи?

Бавно, много бавно изричам:

- Заведох онзи човек при Катедралата и опрях пистолет в главата му. Натиснах спусъка, но не стрелях в него. Стрелях към слънцето. - Безсмислено е да го усуквам повече. - Той е напуснал града и още не се е върнал. Не знам дали ще се върне някога.

- Заслужаваше ли го?

- Какво значение има дали го е заслужавал? Кой съм аз, та да решавам, Одри?

- Добре де. - Тя ме докосва помирително. - Успокой се.

- да се успокоя? - избухвам. - да се успокоя? Докато ти се чукаш с онзи тип, Марв замисля някакъв безсмислен футболен мач,

Ричи прави каквото там прави, когато не играе карти, и целият този град спи, аз се ровя из кирливите ризи на хората!

- Ти си избран.

- Голямо успокоение!

- А старата дама и момичето? Това лошо ли беше?

Поемам си дъх.

-Не, но...

- Не си ли струваше заради тях да минеш и през това?

По дяволите, мразя я! Принуден съм да се съглася.

- Просто... иска ми се да не беше толкова тежко. - Докато говоря, упорито избягвам да я погледна. - Иска ми се някой друг да беше избран. Някой по-кадърен. Ако съм избран, защото попречих на обира, предпочитам да не се бях намесвал. - Следващите думи избликват като разлято мляко и не мога да ги спра. - Иска ми се аз да бях с теб, а не онзи тип. Моята кожа да докосва твоята...

Това е.

Глупостта в най-чистата й форма.

- О, Ед... - Одри извръща поглед. - О, Ед...

Краката ни висят от верандата.

Гледам в тях, в крачолите на Одри.

Седим и мълчим.

Одри и аз.

И неловкостта.

Притисната между нас.

- Ти си най-добрият ми приятел, Ед - казва тя след малко.

- Знам.

Тези думи могат да убият един мъж.

Без пистолет.

Без куршуми.

Достатъчни са думите и едно момиче.

Продължаваме да седим на верандата. Гледам в краката и скута на Одри. Да можех да се свия там и да заспя! Това е едва началото на всичко, а вече съм омаломощен.

Време е за решение.

Трябва да се стегна.

Вечер е и карам из града. В далечината сградите закриват залеза. Нощта е тиха, само за размисъл.

Най-интересният клиент, когото качвам, е жена с вид на проститутка, която сяда отпред. Тялото й е мускулесто, тренирано. Косата й се вее към мен. Има красива уста, но зъбите й са грозни. Думите й са руси и захаросани. Всяко изречение завършва с някакво лигаво обръщение.

- Защо си такъв угрижен, миличък?

- Никога не съм идвала насам, сладурче.

В разрез със стереотипите гримът й е лек и изискан. Не дъвче дъвка. Облечена е с високи до коленете ботуши, бяло поло, което очертава приятно формите й, и тъмен елек. Гледай си пътя, Ед.

- Миличък...

Обръщам се към нея.

- Запомни ли къде отиваме, душичко?

Прокашлям се.

- В "Кий Гранд”, нали така?

- Точно така. Трябва да съм там в десет, съкровище.

- Няма проблем.

Поглеждам я със симпатия. Обичам такива клиенти.

Когато стигаме на мястото, апаратът показва единайсет шейсет и пет, но тя ми дава петнайсет и ми казва да задържа рестото. Вече навън, се навежда през прозореца.

- Сладък си.

Усмихвам се.

- Благодаря.

- За бакшиша или за комплимента?

- И за двете.

Тя дори протяга ръка и казва:

- Казвам се Алис.

Поемам ръката й и я стисвам.

- Иначе ми викат Шеба, но ти можеш да ми казваш Алис, миличък.

- Добре.

- А ти си?

Пускам неохотно ръката й и отговарям. Няма как да не е видяла табелката с името ми на таблото.

- Ед. Ед Кенеди.

Тя ме удостоява с едно последно "миличък”:

- Благодаря за возенето, Ед, И не се тормози толкова. Радвай се ма живота, миличък.

- Няма проблем.

Когато си тръгва, за миг си представям как се обръща и казва:

- Можеш ли да дойдеш сутринта да ме вземеш, Ед?

Но тя не го прави.

Отива си.

Алис не живее вече тук Щ

Седя сам в таксито и я проследявам с поглед до входа на хотела. Отзад сърдито

изревава клаксон и някакъв мъж се провиква от прозореца на колата си:

- Айде, пръждосвай се, бе, бакшиш!

Прав е. Никаква полза от нас.

Докато карам през нощта, си представям как Алис се превръща в Шеба. Чувам гласа й и улавям мириса му в приглушената светлина на хотелската стая с изглед към пристанището на Сидни залив.

- Така добре ли е, миличък?

- О, съкровище...