Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

- Двайсет и седем и петдесет - казвам.

- Какво?

Иска се смелост да си отворя устата пак. Този тип изглежда така, сякаш иска да ме убие.

- Казах, двайсет и седем долара и петдесет.

- Няма да платя.

Вярвам му.

Вярвам му, защото той просто си седи и жълтите му очи се разширяват и потъмняват. Този човек няма да плати. Няма смисъл да го увещавам, нито да споря. Въпреки това се опитвам.

- Защо? - питам.

- Нямам пари.

- Тогава ще взема якето ти.

Той се навежда към мен и за пръв път е почти дружелюбен.

- Прави бяха, ти си упорит кучи син, а?

- Кой ти каза?

Не получавам отговор.

Той ме поглежда диво, отваря вратата и изскача от колата. За миг всичко застива.

Опомням се, изскачам от колата си и хуквам след него. Към реката.

Мокра трева и думи.

- Ела тук!

Странно хрумване.

Хрумването да извикам "Ела тук". Звучи толкова изтъркано. Всеки таксиджия би изкрещял същото в подобна ситуация. Трябва да измислиш нещо ново, Ед. Направо е за чудене, че не сложи и едно "боклук " накрая...

Мускулите на краката ми се стягат.

Въздухът фучи край устата ми, но като че не влиза вътре. Тичам.

Тичам и осъзнавам, че съм изпитвал това чувство и преди - чувство, от което стомахът ми се свива.

Като дете, докато гонех брат ми Томи. Единственият в града с по-добри перспективи и по-добър вкус за масички от мен. Той беше по-бърз, разбира се, още тогава. По-добър. Открай време беше така и това ми смачкваше самочувствието. Не е никак приятно да имаш по-малък брат, който е по-бърз, по-силен, по-умен, по-добър. Във всичко. Но това беше положението.

С него ходехме на риба на реката, нагоре по течението, и се състезавахме кой ще стигне пръв. Не го победих нито веднъж. Какво толкова, казвах си, ще го победя, ако се опитам както трябва.

И се опитах.

Веднъж.

И загубих.

Този ден и Томи беше във форма и ме би поне с пет метра. Тогава бях на единайсет, а той - на десет.

Близо десет години по-късно пак съм тук и пак преследвам някой, който е по-бърз, по-силен и по-добър. След около километър оставам без дъх. Той се обръща да ме погледне. Краката ми отказват. Спирам.

Дотук съм.

Той е на двайсетина метра пред мен.

- Лош късмет, Ед!

Изкикотва се и си тръгва.

Стоя, загледан в краката му, които се стопяват в мрака, и се мъча да си спомня. В дърветата фучи тъмен вятър. Небето е тревожно, синьо-черно.

Сърцето ми блъска в ушите, сякаш аплодира някого, най-напред като ревяща тълпа, а после все по-тихо и по-тихо, докато остава само едно-единствено ръкопляскане, пълно с неприкрит сарказъм.

Пляс, пляс, пляс.

Браво, Ед.

Прекрасно поражение.

Стоя във високата трева и за пръв път чувам реката. Шуми така, сякаш пие. Когато поглеждам към нея, виждам вътре звездите като изрисувани върху повърхността на водата.

Колата, сещам се. Отворена е. Ключовете са на таблото, което е първият смъртен грях за един таксиметров шофьор, тръгнал да гони клиент. Най-големият. Шофьорът винаги взема ключовете. Винаги заключва колата. Но не и аз.

Представям си таксито.

Само на пътя.

Двете предни врати зеят отворени.

- Трябва да се връщам - прошепвам, но не го правя. Оставам там, докато небето бавно просветлява, и виждам себе си и брат си. Двамата се състезаваме и аз губя.

Виждам как ловим риба заедно от брега, после тръгваме нагоре по течението - там, където вече няма къщи. Трябва да се катерим, за да можем да ловим от камъните над реката.

Камъните.

Гладките камъни.

Които приличат на...

Тръгвам полека, после ускорявам крачка. Бързам нагоре по течението.

Следвам стъпките ни, моите и на брат ми. Катеря се.

Водата под мен се рони и се разпилява, докато пълзя нагоре по скалата. Светът изсветлява, добива форма и се обагря. Всичко около мен е като нарисувано.

Краката ми се стоплят и ме смъдят.

Виждам го.

Виждам нас.

Тук е, казвам си. Това са скалите. Гигантските камъни.

Виждам как стоим горе и хвърляме въдиците с надежда. Понякога се смеем. Даваме си дума да не казваме на никого, че сме били тук.

Почти съм стигнал.

Някъде далеч таксито още си стои с отворени врати.

Слънцето е изгряло - оранжев кръг насред картонено небе.

Изкатервам се до върха и коленича.

Прокарвам длани по студения камък.

Въздъхвам щастливо.

Чувам реката и вдигам поглед. В този миг разбирам, че съм коленичил сред камъните на дома.

В камъка са издълбани три имена.

Виждам ги няколко минути по-късно и се приближавам.