Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

- Да, слънчице, точно така, продължавай!

Виждам се под нея. В нейна власт. Любя се с нея. Усещам я. Познавам я.

Вкусвам устните й с дъх на шампанско.

Не забелязвам грозните зъби.

Просто затварям очи и поемам вкуса й.

Докосвам голата й кожа.

Полото е на пода.

Елекът до него.

Ботушите са забравени на пирамидка до вратата.

Усещам се в нея.

- О! - изстенва тя, останала без дъх. - О, Ед...

- Червено! - изкрещява клиентът от задната седалка. Натискам светкавично спирачката. - Какви ги вършиш, човече?

- Съжалявам.

Поемам си дълбоко дъх.

Хубаво е да забравя за малко асото спатия и Одри, но сега пак съм в реалността. Г ласът на човека отзад ми връща паметта.

- Вече е зелено, братле.

- Благодаря.

Потеглям.

Прибирам се.

Влизам в града с първите слънчеви лъчи. Улиците са пусти. Насочвам се към гаража на "Свободни таксита”.

Както винаги вървя пеш до моята съборетина.

Портиер е щастлив да ме види.

Пием си задължителното кафе заедно. Аз изваждам картата от чекмеджето. Гледам я и се опитвам да уловя някой нов проблясък, да я сваря неподготвена и да я накарам да ми разкрие тайните си.

Нощта зад волана би могла да бъде като всяка друга, но този път се чувствам готов. Иска ми се да откъсна жалката си хленчеща уста от лицето, за да спра веднъж завинаги да се оплаквам. И не приемам никакви оправдания в изсветляващия хол Не се жалвай повече, Ед. Приеми го, нареждам си аз. Излизам на верандата, за да погледна малкия си свят. Искам да го поема в ръцете си и за пръв път усещам, че мога да го направя. Понесъл съм всичко и съм оцелял. Не съм имал друг избор. Все още стоя тук. Нищо че съм на разнебитена веранда, цялата в дупки и пукнатини - кой съм аз, та да казвам, че светът не е същият? Но Бог знае, че светът ни отнема много. Портиер седи до мен и е целият слух, доколкото го има. Дори си е придал смирен и покорен вид. Поглеждам надолу към него и казвам:

- Време е.

Колко хора са имали този шанс?

И колко от тях са се възползвали от него?

Клякам и слагам ръка на рамото на Портиер (или онова, което му го замества) и двамата с него тръгваме да търсим камъните на дома.

Някъде насред улицата спираме.

Спираме, защото имаме един малък проблем.

Нямаме представа къде да търсим.

Седмицата се изнизва в .игра на карти, работа и размотаване с Портиер. В четвъртък вечер ритам топка с Марв на близката площадка и после го гледам как се напива у тях.

- Само месец остана до големия мач - казва той.

И отпива от бирата на баща си. Марв никога не си купува бирата сам. Никога.

Още живее с родителите си. Трябва да призная, че къщата отвътре е доста хубава. Дървени подове. Чисти прозорци. Естествено заслугата е на майка му и Мариса. Марв, мързеливият му брат и баща му не си мърдат пръста. Марв дава някакви пари за храна и всичко останало отива в банката. Понякога се чудя за какво ли пести. Последния път каза, че е събрал трийсетте бона.

- На какъв пост искаш да играеш, Ед? За мача питам.

- Нямам представа.

- Аз искам да съм в центъра - доверява ми той, - но сигурно пак ще съм крило. А на теб ще ти дадат да си нападател, въпреки че си върлинест и слабак.

- Хиляди благодарности.

- да не би да не е вярно?

Нямам какво да кажа.

- Но когато решиш, можеш да играеш - продължава той.

Сега от мен се очаква да кажа, че и него го бива, но не го правя. Мълча си.

-Ед!

Никаква реакция.

Пак си мисля за асото спатия и къде може да са камъните на дома.

- Ед! - Марв пляска с ръце пред лицето ми. - Тук ли си?

За миг ми минава през ума да го питам дали е чувал за камъните на дома, но нещо ме спира. Той няма да разбере, пък и вече съм съвсем наясно, че ако ще бъда пратеник, трябва да се справя някак сам.

- Нищо ми няма, Марв - казвам му. - Просто се бях замислил.

- Така ще свършиш зле - предупреждава ме той. - Най-добре изобщо да не мислиш.

Понякога наистина ми се иска да съм такъв. Да не се притеснявам и да не ме е грижа

за нищо, което има значение в този живот. Да съм щастлив по някакъв жалък начин, като нашия приятел Ричи например. Нищо да не ме засяга и аз да не засягам никого и нищо.

- Не се притеснявай, Марв - казвам. - Ще се оправя.

На Марв обаче тази вечер му се говори.

- Помниш ли онова момиче, дето се срещах с него?

- Сюзан ли?

- Сюзан Бойд. - Той изрича името й, сякаш го измъква от гърло - :то си, после свива рамене. - Помня, когато замина със семейството си, без да ми каже и една дума. Вече минаха три години... Мислил съм за това до полудяване. - Тези думи някак се връзват с мислите ми отпреди малко. - На някой като Ричи изобщо няма да му пука. Ще я нарече пачавра, ще пие една бира и ще иде в пункта за залагания.