Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Навсякъде е пълно с косми от Портиер.

Следващият пестник се стоварва върху тила ми.

Опитвам пода на вкус.

Устните ми се сливат в целувка с него.

Усещам как пликът каца плавно на гърба ми.

Някъде отдалеч до мен за последен път долита гласът на Дарил:

- Извинявай, Ед. Късмет!

Стъпките им отекват в къщата и чувам гласа на Кийт.

- Мога ли вече да сваля маската?

- След малко - отговаря Дарил.

Светлината в кухнята помръква и отново потъвам.

Иска ми се да можех да кажа, че Портиер ми помага да стана, но няма нищо подобно, разбира се. Той се приближава и ме близва няколко пъти, преди да намеря сили да се изправя на крака.

Лампата полита към мен.

Божата се надига насреща й.

Докато се опитвам да запазя равновесие, Портиер се люшка пред мен и аз отчаяно го моля за помощ. Но единственото, което може да направи той, е да се клати и да ме гледа втренчено. С крайчеца на окото виждам нещо на пода. Спомням си. Пликът.

Паднал е от гърба ми под кухненския стол при валмата косми от Портиер. Навеждам се и го вдигам. Държа го с два пръста, както дете би хванало нещо мръсно, например използвана носна кърпа.

Тръгвам към хола и с облекчение се тръшвам на дивана, а Портиер ме следва по петите. Пликът потрепва, сякаш се присмива на собствената си злокобност, и ми казва: Това е само хартия. Само думи. Но не споменава, че думите могат да вещаят смърт, насилие или нови ужасни, кървави задължения.

Или срещата с нова Софи или Мила, напомням си.

Както и да е, в този момент седим на дивана.

Портиер и аз.

Е?, пита той, опрял муцуна в пода.

Знам.

Работата трябва да се свърши.

Разкъсвам плика и отвътре изпада асо спатия. Има и писмо.

Скъпи Ед,

Явно всичко е наред, щом четеш това писмо. Искрено се надявам главата ти да не е пострадала сериозно. Кийт и Дарил без съмнение са ти споменали, че всички ние сме много доволни от твоя напредък. И ако интуицията не ме лъже, сигурно са ти намекнали, че не си убил мъжа от "Едгар Стрийт ". Добра работа. Ти се справи със ситуацията много ловко и умело. Наистина впечатляващо. Поздравления!

В случай че те интересува, г-н "Едгар Стрийт " наскоро взе влака за едно старо миньорско градче. Сигурен съм, че ще ти е приятно да го научиш...

Но Сега си изправен пред нови предизвикателства.

Спатиите не са шега работа, синко.

Въпросът е ти готов ли си?

Или пък е безсмислено да питам? Ти не беше готов и за асото каро. Но се справи.

Късмет и продължавай в този дух. Без съмнение си даваш сметка, че животът ти зависи от това. Довиждане.

Страхотно. Направо идеално.

Разтрепервам се при мисълта, че асото спатия ще разкрие намеренията си. Разумът ми казва да не го вдигам. Дори си представям как Портиер го изяжда, колкото и да изглежда невероятно.

Проблемът е, че го усещам точно под палеца на крака си. Проклетата карта ми тегне като бреме. Като кръст, привързан на гърба ми.

Тя е в ръката ми.

Държа я.

И в очите ми.

Чета я.

Нали сте имали моменти, когато правите нещо и едва след няколко секунди осъзнавате, че го правите? Същото е сега и с мен. Гледам асото спатия и очаквам нов списък с адреси.

Но греша.

Както можете да се досетите, нещата не са чак толкова прости. Този път няма адреси. Няма рутина. Нищо гарантира сигурност. Всичко е изпитание и част от него е в изненадата.

Този път са думи.

Само думи.

На картата пише:

Помоли се пред камъните на дома

Е, какво ще кажете? Какво може да значи това според вас? Адресите поне ме насочваха нанякъде. А "камъните на дома” може да значи всичко. Всеки. Как да открия място, което няма лице и нищо, което да ме насочи в правилната посока?

Думите ми шепнат.

Картата ми говори тихо в ухото, сякаш това ще ме подсети на мига.

Но няма нищо.

Има само една карта, моя милост и спящо куче, което леко похърква.

По-късно се събуждам, свит на дивана, и виждам, че от тила ми пак е текла кръв. Диванът е в кръв, а вратът ми е ръждив. Божата се е върнала, вече не така остра и режеща, но затова пък постоянна.

Картата е на масичката и плува във валмата прах. Никне от праха.

Навън е тъмно.

Светлината в кухнята е ослепителна.

Когато тръгвам към нея, ме зашеметява.

Ръждивата кръв щипе врата ми и засъхва по гърба ми. По пътя решавам, че трябва да пийна нещо, гася лампата и с препъване се добирам в тъмното до хладилника. Някъде най-отзад откривам една бира и се връщам в хола. Опитвам се да пия и да бъда весел. В моя случай весел означава да не обръщам внимание на картата. Погалвам Портиер с крак и се чудя кой ден е, колко е часът и какво ли ще има по телевизията, ако си направя труда да стана и да пусна телевизора. На пода са разхвърляни няколко книги. Няма да ги чета.